— Защо не го напишеш? — каза Николай. — Чудесен разказ ще стане! И ще го дадем в списание „Космос“ да го напечатат.
Момичето експеримент беше изключило изкуствения си мозък, та не разбра, че той все още смяташе разказа й за свободно съчинение на космическа тема. И му отговори съвсем сериозно:
— Двамата ще го напишем. Като идем по другите планети, също ще опишем какво сме видели там. После ти ще напечаташ твоите разкази във вашето списание, а аз ще напечатам моите в нашето, та да разберат най-после хората и у нас, и у вас, какво става по света.
— Значи има хора и по други планети, така ли? Ти виждала ли си ги?
Той пак не й вярваше, но така се пита и когато искаш да узнаеш продължението на някоя приказка. Пък това момиче явно умееше да съчинява интересни приказки. А то му отвърна радостно:
— Заедно ще ги видим, Ники. Аз дойдох най-напред на Земята, защото всички сме родени на нея. Но нека по-напред се нахраним! Ти не си ли гладен вече? Много ме измори тази среща на Земята и нямам повече сили. Ела да се нахраним!
Каза го, сякаш го канеше в трапезарията или в кухнята. А пък отново трябваше да пълзят през стената и през някакво неприятно черво, което се свиваше и разтваряше, за да ги придвижи напред. И което му се стори безкрайно дълго.
6
ГОВОРИ ЛИ СЕ В КОСМОСА ПО ВРЕМЕ НА ЯДЕНЕ. А СРАМНО ЛИ Е ДА СИ ГОЛ. КАК СЕ РАЗСЕЛИЛИ ХОРАТА ПО ДРУГИТЕ ПЛАНЕТИ
Най-после се измъкнаха край нещо като казан, пълен с гъста миризлива течност. Нуми закрепи фенерчето си на ръба му и се изправи.
— От това ли ще ядем? — запита Николай гнусливо.
— Ще влезем вътре. Храната на Мало прониква през кожата, не през устата.
И тя, както казват на Земята, най-безцеремонно засмъква бляскавия скафандър от себе си. Ники се уплаши.
— Ей, какво правиш?
— Пак ли те е страх? Аз ще ти покажа как се влиза.
— От какво да ме е страх?
— Тогава защо не се събличаш?
— Ами… теб не те ли е срам да се събличаш пред мен?
— Защо да ме е срам? Аз съм също като земните момичета.
— Земните момичета ги е срам — съобщи й дебело Ники.
Нуми се позасмя:
— А изглежда и земните момчета ги е срам. Хайде, че съм гладна.
Николай бързо извърна главата си на другата страна, защото тя стоеше пред него вече съвсем гола. Как нямаше да изчезне гладът му пред тоя смрадлив казан и пред това уж неземно момиче!
— Аз не съм гладен — рече той гърбом.
Когато чу лекото бълбукане на кашата, предпазливо се обърна. Главата на момичето с двата мозъка едничка плуваше на повърхността на кашата. Беше доста страшновато за гледане.
— Толкова ли е дълбоко? — запита я той.
— Не, аз съм клекнала.
— Значи вие там не се срамувате да се показвате голи?
— Хората трябва да се срамуват не от природата си, а от срамните си постъпки — отвърна му Нуми поучително.
— Да, но не винаги ги е срам. И при вас ли е така?
— Остави ме сега — рече Нуми. — Иначе се напрягам и няма да се нахраня добре.
Ники сбърчи носа си. Все ще развали нещо! В края на краищата, като ще е фантастика, фантастика да е! А не като в пионерския лагер или в къщи: шът, по време на ядене не се говори! Помълча, но му стана скучно. Прииска му се да пипне фенерчето, достраша го. Прекалено силно светеше, дали нямаше да го опари? Рече:
— Аз още не ти вярвам.
— Защото не искаш да вярваш, затова! — отвърна му Нуми сега повече с досада, отколкото с огорчение.
— Искам, но не мога — възрази той, но усети, че тя отново бе познала какво става в него: вече бе и повярвал, а само инатът му още се съпротивляваше.
— Какво толкова ти пречи?
— Много неща. Но най-много езикът. Защо преди говореше с преводачески апарат и все грешно говореше, пък сега…
Нуми се засмя:
— Това не е никакъв апарат, най-обикновена кутия е. Аз се преструвах, че не знам добре езика ви. Помислих си, че иначе няма да ми повярвате, пък то и така не ми повярвахте. Много сте неве… Как беше?… А, недоверчиви! Буф, трудно се прави разлика между тия две думи.
— Но откъде го знаеш така добре?