Ники се разсърди:
— Слушай, хайде вече да не се будалкаме!
— Какво да не се…? — озадачи се тя и той позна по лицето и, че тя по същия начин не познаваше думата „будалкаме“, както той не знаеше нищо за тия краки, лаци, глофи и дабели.
Той поразмисли малко, боейки се да не я обиди, и рече храбро:
— Всъщност, това сигурно няма кой знае какво значение. Математиката трябва да е универсална. Я повтори задачата, но бавно! Нали може да си я запиша?
АВТОРЪТ НА ТАЗИ КНИГА НАСТОЯВАШЕ КНИГАТА МУ ДА СВЪРШИ НА ТОВА МЯСТО, А ОСТАНАЛАТА Й ЧАСТ ДА БЪДЕ ИЗПРАЩАНА САМО НА ОНЕЗИ ЧИТАТЕЛИ, КОИТО РЕШАТ БЕЗ ГРЕШКА ЗАДАЧАТА НА МОМИЧЕТО ОТ ПЛАНЕТАТА ПИРА. ИЗДАТЕЛСТВОТО НЕ СЕ СЪГЛАСИ. АВТОРЪТ МОЖЕ И ДА СИ СЕ СМЯТА ЗА НЯКАКЪВ СФИНКС, НО ТОЙ Е ЗЕМЕН АВТОР И НЯМА ПРАВО В ТАКЪВ СЛУЧАЙ ДА СИ СЛУЖИ С ЧУЖДОПЛАНЕТНИ ГАТАНКИ. ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ ИЗДАТЕЛСТВОТО ГО ЗАСТАВИ ДА ПРОДЪЛЖИ РАЗКАЗА СИ.
Николай Лудогорски извади от чантата си тетрадката по всичкология — така беше кръстил тетрадката си за драсканици — и химикалката, а Нуми бавно заизрежда теглото на тия загадъчни дабели, мулфи, лаци, краки. Като ги подреди, той заразмества наум местата им, състави няколко малки уравненийца и изведнъж се сети да приведе тежестта на всички към теглото на също така неизвестните лица. Тогава резултатът изскочи сякаш самичък. Задачата се оказа задача за досещане, а в тях Ники Лудото беше фурия.
— Осем — рече той уверено. — Осем краки трябва да се добавят към тая твоя мулфа.
— Чудесно — изписка Нуми с такава радост, сякаш сама бе издържала много тежък изпит. — Ти наистина си умен.
Ники се смути повече, отколкото пред самата задача.
— Ами! Това е задача за бебета.
— Но аз не можах да я реша без изкуствения мозък.
— И аз на елката мога да решавам бързо и къде-къде по-сложни задачи.
— Каква е тази елка?
— Съкратено е от електронен калкулатор. Ей такава мъничка е — показа й Ники с дланта си. — Татко е инженер и ме научи да работя с нея.
— Значи и вие имате изкуствени мозъци?
— Имаме, разбира се — похвали се той от името на земната цивилизация. — Само че не ги пъхаме в главите си.
Но после трябваше и да се позасрами заради земната цивилизация, защото Нуми измъкна споменика на Даниела. Вече цял месец го носеше в чантата си и все не му хрумваше какво да й напише. Смущаваха го и подмятанията на съучениците му, че тя била влюбена в него. Побърза да каже:
— Това не е мое. На едно момиче от нашия клас е.
— Даниела ли се казва? — прочете Нуми името й. — Интересно звучи. Не бива ли да го чета, като е чуждо? Иска ми се да науча нещо за земните момичета.
— Нищо няма да научиш. Тя и нищо не е написала, освен въпросите. Други и пишат тук нещо за спомен. И все глупости, разбира се.
Кориците и първата страница на споменика бяха облепени с изрезки от списания: реклами за леки коли, за цигари и бижута, снимки на киноартисти и киноартистки. Тях Нуми хареса като странни за нея, но чуждоземни вещи.
— А тези въпроси за какво са? — попита момичето от Пира, като се спря на втората страница.
Под заглавието „лексикон“ на нея имаше дълъг въпросник, на който трябваше да отговори всеки, преди да впише в споменика своето посвещение. „Лексикон“ означаваше съвсем друго и повечето деца го знаеха, но въпреки това по някаква необяснима мода, озаглавяваха с нея тези въпросници.
Първият въпрос задължително питаше за името, рождената дата и класа, но и останалите въпроси се срещаха в повечето споменици.
— Чрез тях притежателят на споменика иска да опознае и запомни съученика или съученичката си — обясни й Николай.
Нуми ги зачете: Каква кола имате? Имате ли музикална уредба и каква марка? Коя марка джинси предпочиташ? Ходил ли си в чужбина? Коя марка уиски предпочиташ? Коя марка дъвка…
От тях Ники можеше да отговори само на въпроса за дъвките. Донякъде му беше мъчно, че си нямаше дори истински джинси, донякъде го беше и яд, затова не бе попълнил досега оставеното му място.
— Това ли са най-важните неща за човека от Земята? — попита пиранското момиче.
— Никак не са важни.
— Тогава защо пита все за тях? Аз бих питала за други работи, ако искам да науча нещо за някого…
Кой знае защо, Ники затаи дъх по същия начин, както бе го затаила тя, когато очакваше да реши задачата.