— Ей, какво правиш? — викна й той.
Тя вдигна изотдолу засмяно лице.
— Хапя те. Като ония там — И отново впи зъби в крачола на скафандъра му.
Ники весело се хвърли на гърба й, събори я и също я захапа за крака. Но скафандърът затова е скафандър — да те пази и от ухапване, та борбата им не трая дълго. Те се поборичкаха още като джавкащи се кученца, докато ги заболяха зъбите. После Нуми се изтегна по гръб и блажено разпери ръце над главата си.
— Буф! Хубаво ми е тука.
— Че какво му е хубавото — обиколи той с поглед сухата и мократа пустини. — Някакви същества, които не знаят друго, освен да се хапят.
— Има нещо приятно в това. Щом и на мен ми се прииска…
— Прави са нашите учени, като казват, че срещата с чужда цивилизация може да бъде и вредна. На мене дори още ми се хапе. Ако останем още малко тука, току-виж сме си отхапали по някой и друг крак.
— Тук наистина трябва да дойде специална експедиция. Дано да не е много далеч.
— Мало ще я докара.
— Няма да я докара. Той само мен прие. Защото съм дете и го разбирам. Каза ми, че хората трябвало сами да дорастат до онова време, когато ще се срещат с други цивилизации. Иначе било опасно и за тях, и за другите.
Ники погледна с респект към далечната пясъчна дюна, която пиранци наричаха Спасител на живота.
— Умен е. Може да ни е мъчно, но е прав. Добре, че на нас поне ни позволи да видим други същества. Много е важно хората да знаят, че има и други същества в Галактиката. Вашите ще се зарадват, като им разкажеш за тях.
— Дали ще ми повярват? — запита се пиранското момиче.
— Може да дойда с теб. Да свидетелствувам.
Нуми рипна възторжено.
— Искаш ли наистина?
Пустинята около тях и морето лежаха все така безутешно празни. А там някъде имаше цяла чудесна цивилизация! Сигурно беше чудесна, щом раждаше такива момичета…
— Благодаря ти за ласкавото мнение — усмихна му се Нуми. — Макар че аз съм само един глупав експеримент. Ще видиш какви наистина чудесни момичета има там.
Пак бе прочела мислите му!
Ники отмъстително я сръга в гърба, но не много сърдито и двамата, засмени, хукнаха към своя вълшебен Мало. Който вече нетърпеливо се издължаваше към небето.
10
КЪДЕ ОТИВА ВРЕМЕТО. МОЖЕ БИ МАЛО НЕ Е НЕЩО ДРУГО, А СТАРИЯТ, ПРАСТАР ПЕГАС
Щом влязоха отново, двамата веднага се проснаха един до друг в мекия търбух на Мало, който сега се стори на момчето познат и уютен както майчин скут. Но не само защото приключението бе ги изморило. Мало бе глътнал вече гравитацията около себе си и леки, сякаш безтелесни, ги отнасяше от планетата.
— Интересно беше, нали? — каза Нуми.
— Фантастично! — съгласи се Ники.
— И как само ни гледаше! Съвсем като човек.
— Като два човека.
— Защо като два?
— Имаше четири очи.
— Ти си много забавен — каза Нуми. — А на какво ти приличаше?
— На сом.
— Какво е то?
— Риба. Живее в реките. Само че не става толкова голям.
Нуми въздъхна.
— Не мога да си го представя. На мен ми заприлича на пеки.
— Какво е то?
— Животно. Но е с две очи. И няма такива антени.
— А как изглежда?
— Също като това. Но има и крака.
Сега пък Ники въздъхна. Върви си представяй как изглежда тоя пеки, ако си нямаш друга работа! Не, нямаше да му е лесно с това момиче! То си представя едно, той — друго, а нито то знае какво той си представя, нито той както вижда то. Как ще се разберат тогава пък с някоя съвсем чужда цивилизация?
Но тя иначе е чудесно момиче, каза си той веднага наум, зърнал я да посяга зад ухото си. Умна е и е храбра, и е много красива, и е приятна…
— Повярва ли най-после, че всичко е истина? — прекъсна тя усърдните му мислени ласкателства.
— Да. А ти сега включи ли изкуствения мозък, или го изключи?
— Изключих го, защото ми се спи.
Ще те вземат дяволите, ядоса й се той наум. Комплиментите му бяха отишли напразно. А за да не се досети тя защо я пита, рече важно:
— Спи тогава! Пък аз ще си посъбера през това време мислите.
Тежестта, нормалната, вече се бе върнала в телата им. Нуми се обърна на другата страна и угаси фенерчето. А Ники пък веднага посегна в тъмното зад ухото си.