Чудесна дъвка! Колко пъти слага и сваля шлема си, а тя си стоеше здраво на мястото. И още пускаше сладост и аромат. А този сомо хапиенс все пак беше интересен. Как само виреше мустаците си! Сигурно са антени, дори на котките мустаците им служат за ориентиране, само на човека не му служат за нищо. Да имаше самобръсначка, да ги обръсне. Нуми сигурно не ги харесва. Пък и как ще й харесат? Да бяха поне истински, а то — не можеш да познаеш мустак ли е, или ти е изцапана муцуната. Трябваше да й каже нещо за пубертета, може пък там на Пира да го нямат това глупаво явление. Тогава ще разбере защо той понякога така избухва и се заяжда. Но ако ги обръсне, в училище ще го скъсат от подигравки. Класната и така вече сигурно беснее. А мама и татко…
— Нуми — рече той стреснато и едва не глътна дъвката.
— Какво е станало? — отзова се тя сънливо.
— Къде отиваме сега?
— Нали решихме да посетим някоя планета с хора. Така и казах на Мало.
— Бързо ли ще стане?
— Защо бързаш толкова?
— Но аз трябва да се прибирам. Нашите не знаят къде съм.
— Не искаш ли да видим дали има някъде и други хора?
— Добре, но кажи му да побърза.
— Нека първо да се наспим. Като включвам изкуствения мозък, винаги ме разсънва и ме изморява още повече.
Е, сигурно ще стане бързо, рече си момчето. Щом може да минава под пространството. Ще изтърпят още едно умиране… Леле, как ще се блещят в махалата, като вземе да им разправя как е умирал под пространството! Че и в училище! И в академията на науките сигурно ще го разпитват, и вестниците ще вземат от него интервюта…
— Нуми, заспа ли вече?
— Как да заспя, като постоянно ми пречиш — обади се тя още по-сънливо.
— Дали ще му стигне горивото да ни закара до такава планета, че после и до Пира, и до Земята?
— Сигурно. На планетата имаше достатъчно пясък.
— Фантастичен е. Само с пясък! Истински космически Пегас.
— Какво е това? — вяло се поинтересува момичето от Пира.
— В старите легенди на Земята се говори за един кон с крила. Казвал се Пегас. Възсядаш го и те отнася светкавично където си пожелаеш.
— Какво е това кон?
— Като беше на Земята, не видя ли?
— Може да съм видяла, но не помня на кое викате кон. После ще питам мозъка си, че сега ще се разсъня.
— Възможно е и да не си видяла. Сега у нас по полето има само трактори и магарета, а в селата леки коли и камиони. Освен на някое състезание. Иначе е домашно животно. Без крила, разбира се. Пегасът е само символ на поезията. И на фантазията изобщо.
— А с какво се е хранил? — попита Нуми. Изглежда, бе успял все пак да я заинтересува.
— Ха сега де — позасмя се той. — Другите коне пасат трева, а за този не помня. Май че и в легендата нищо не се казваше.
— Да не би с поезия? Или с фантазия? — предположи съвсем сериозно момичето.
— Не вярвам. Има такива стихотворения, че веднага ще го хване дрисъка.
— Какво ще го хване?
— Разстройство на стомаха.
Нуми прихна, вече съвсем разсънена, и се обърна към него.
— И у нас има лоши стихотворения. Но, слушай, знаеш ли, че е много възможно този Пегас да е всъщност Мало. В една легенда по един начин са си го представяли, а в друга по друг начин. Тогава и той сигурно се е хранил с времето.
Пак изтърси една глупост, каза й той наум, спокоен, че вторият й мозък сега спеше.
— Как така ще се храни с времето? Нали каза, че със силиций от пясъка.
Момичето се поразмърда в непрогледната тъмнина, намести се изглежда по-удобно и рече:
— Не знам. Но сигурно го изяжда, изпива го. Така си мисля аз. Къде иначе ще отиде това време? Нали всяко нещо носи времето в себе си и го изпуска — едно по-бързо, друго по-бавно. А времето е още и в пространството… За да мине с такава скорост от един свят в друг, той трябва да унищожи пред себе си не само пространството, но и времето. Както унищожава гравитацията при излитане и кацане…
— Чакай, чакай — прекъсна я той. — Ние имаме една такава теория за времето. На Айнщайн. Тя не ми е много ясна, но съм чел за нея. Като летиш със скорост близка до светлината, тогава времето се свива и… — Той изведнъж се вкамени насред опита си да си спомни какво бе чел за теорията на Айнщайн. Сякаш всичко в него изстина и се вкамени.
— И какво става тогава? — подкани го тя.
Той едва успя да пошепне:
— Не, сигурно не е вярна. Ако сега… ако сега се върнем на Земята, там трябва да е изминало много, много време, може би стотици години. Не може да бъде!
— Напротив! Точно така е — възрази му невъзмутимо момичето от Пира. — И нашите учени доказват това. Но аз си имам съвсем друга теория. Като летях така с Мало и като исках да го разбера, си я измислих. Сигурно пак ще ти се стори щура, но аз така си го обяснявам. Мало изяжда времето заради нас, за да можем бързо да стигнем където си поискаме. Както с вашия Пегас, фантастично бързо. Но за другите времето продължава да си тече, нали? И за хората, и за животните, и за звездите. Ако черните дупки се образуват от умиращи звезди, значи времето на тези звезди е изтекло и те пропадат в безвремието. Под пространството няма време. Както не съществува времето за човека, когато го заровят под земята. Затова и ние умираме там, а после възкръсваме в съвсем друг свят със съвсем друго време. Не е ли убедително?