— Буф — възкликна Нуми с досада. — Как ще разбереш, като си мислиш само за ядене! Изключенията от симетрията не можем да си обясним! Щом ги има в нашата система, много е възможно из космоса да съществуват и цели системи, които да са обратно въртящи на нашите, нали така? Но досега не сме срещали такива и никак не знаем как ще изглеждат и дали ще ги понесем.
Ники си отмъсти за подигравката:
— Еее, аз рекох, че всичко знаете, като ми изприказва един куп учени приказки, пък то… Ще ги понесем, бъди спокойна! Щом Мало ни е довел тука, той си знае работата. Да вървим да се стягаме, че краката ми плачат вече.
— Как ти плачат краката? — учуди се момичето от Пира, но в окото на Мало бе станало тъмно и не можа да види сълзите им.
— Плачат. Тука все лежим или седим, пък на тях им се тича — засмя се Ники, изпълнен с надежди пред хубавата планета, на която вече слизаха.
2
МАЛО ИЗОСТАВЯ ПАСАЖЕРИТЕ СИ. КОЛКО ТРЯБВА ДА БЪДЕ ЧУВСТВИТЕЛЕН ЧОВЕКЪТ
— Странно — каза Нуми, когато бяха вече навън. — Не улавям тук никакви излъчвания. Ни от радио, ни от телевизия, както у вас. Как ли ще научим езика им, ако има хора?
Ники не се обезпокои от това, защото краката му вече се смееха. Под тях имаше истинска зелена трева, а въздухът беше същият, както в пионерския лагер при първата тръба. И нищо, май, не се въртеше тук обратно на земното. Той тичаше по поляната в кръг и на зигзаги, като пуснато от каишката ловджийско куче. Би се и потъркалял на нея, ако не бе го срам от пиранското момиче.
А то неспокойно оглеждаше пейзажа и му се искаше час по-скоро да тръгнат нанякъде.
— Ела най-после да си сверим компасите и часовниците. Стига си тичал като зампа!
Ники се спря позапъхтян край нея.
— Като какво съм тичал?
— Като зампа — отвърна тя и видяла го готов да се обиди, бързо добави: — То е едно много мило същество, всички на Пира го обичат.
Ники все пак се позасегна.
— Ти ако си експериментална, аз не съм и ми се тича като на човек, не като на някакво животно, ясно ли е!
— И на мен ми се тича, но първо трябва да решим какво да правим. Дай да ти сверя компаса и часовника.
Той й протегна лявата си ръка, на чийто ръкав бе лентата с уредите. Тя завъртя мъничкия пръстен на компаса, светлинната стрелка също се завъртя. Погледна през рамото му да види дали сочи точно към мястото на Мало и уплашено възкликна.
Ники се обърна, но сподави своя вик. Изтънял като жълта презряла краставица, Мало бе се вдигнал на стотина метра над поляната.
— Викни го! Бързо!
С пръстче зад ухото, Нуми отчаяно замърда устни в беззвучен повик. Мало обаче не се върна. След няколко секунди той се стопи в синевата на чуждото небе. Сякаш никога не бе го имало. И тревата на мястото, където бе лежал, си стоеше непокътнато свежа, както навсякъде. Изглежда този космически пегас не пасеше трева.
— Каза ли ти нещо?
Очите на Нуми бяха пълни със сълзи.
— Не.
— Видя ли? Захвърли ни като вредни вируси. Трябваше и ние да направим нещо за него. Че и чантата ми отмъкна, и учебниците.
— Виках го. Представях си как идва и ни взема отново, как летим към други светове…
— Да не би желанието ти да не е било достатъчно силно? — усъмни се Ники, защото сам чувствуваше, че засега поне не му се летеше към други светове.
Тази поляна и хълмовете в далечината, и онова там, което навярно беше гора край рекичка… Всичко изглеждаше толкова земно, че сигурно щеше да се намери и нещо за ядене.
— Не знам — отвърна тя с разтреперано гласче.
— Ще се справим и без него! — рече той не толкова да я утеши, колкото да подтисне собствената си уплаха.
— Имам чувството, че ще се върне.
— Аз знаеш ли колко чувства съм имал през живота си — рече Ники, сякаш бе живял поне сто години. — Да вървим!
— Накъде?
— Ти ще кажеш, по-умна си, с два мозъка.
— Но защо на мен се сърдиш?
— А кой пожела да дойдем тука?
— Такива ли сте вие, земните хора, несправедливи? Аз… аз…
— Хайде стига, с плач нищо няма да се оправи! Аз предлагам да тръгнем надясно.
Личицето на Нуми просветна.
— Съвсем сме еднакви! И аз бях решила да тръгнем надясно.
Двамата тръгнаха едновременно, но… в противоположни посоки.
— Къде отиваш? — спря се той, като не я усети до себе си.
— А ти защо натам?
И едновременно се засмяха, защото, когато избираха посоката, бяха стояли един срещу друг. Пък нали в природата няма ляво и дясно, човек ги определя само по собственото си тяло.