Николай кавалерски се върна при нея, но изведнъж му хрумна една добра идея. Извади от джоба си патрончето, което служеше за рязане.
— Покажи ми как работи! Ще изрежем тук един голям знак, та да знаем къде сме били. После ще дойдем да чакаме. Може това чувство пак той да ти го е внушил.
— Ти си умен — похвали го Нуми. — Но не бива да бъдеш несправедлив. Обещай ми никога вече да не бъдеш несправедлив, защото много ме заболя. Вас сигурно не ви боли, щом така…
Ники се смути:
— А, и нас ни боли.
— Тогава защо…
— Тя, нашата, на Земята, е много сложна. Няма време сега да ти я разправям. Дай да начертаем тук един кръг и да махнем тревата.
Уредчето за рязане имаше бутонче, което се местеше напред-назад, както при земните електрически фенерчета. Колкото по-напред го преместиш, толкова по-надълбоко прониква невидимото острие. Сигурно беше все пак лазерен или някакъв друг лъч, защото по чудодеен начин срязваше почвата чрез мигновено стопяване.
Двамата очертаха голям, доста поразкривен кръг. Той режеше от едната страна, тя от другата, но накрая все пак се срещнаха. После нарязаха кръга на квадрати заоткъртваха тлъстите чимове трева, та да натрупат от тях една видима отдалеч пирамидка. Когато вадеха чимовете, под тях панически се разбягваха разни буболечки и червейчета. Шмугваха се встрани, в незасегнатата още трева, или се забиваха в оголената под нея черна пръст.
— Ето, и ние сега сме несправедливи — каза Ники, който още се чувствуваше гузен. — Тези животинки с нищо не са ни виновни. А може и да сме убили някое без да искаме.
Нуми веднага спря да кърти чимовете. Той се засмя доволно.
— Аз само ти дадох пример, да видиш колко са сложни нещата.
Но тя отказа да работи повече и той трябваше сам да довърши пирамидата. Огледа я, отупа ръкавиците си от пръстта и великодушно предложи:
— Казвай сега къде е дясно и къде ляво.
Тя, неуверено, сякаш бе забравила посоките, вдигна дясната си ръка.
— Добре, натам ще вървим — съгласи се той, макар преди да бе избрал обратната посока.
Двамата мълчаливо поеха един до друг към неизвестността. Шлемовете им, отметнати назад, също мълчаливо се полюшваха.
— Толкова съм гладен, че съм готов и трева да паса — заяви той след стотина крачки мълчание.
— Вземи си едно хапче — прояви и тя своето великодушие.
— Не бива. Сега и Мало го няма, няма кой да ни нахрани. Но ако не те дразни много, една дъвка…
— Добре, аз няма да те гледам.
— Защо няма да ме гледаш?
— Защото ставаш грозен — отвърна тя чистосърдечно и той остави дъвката да си лежи залепена зад ухото му.
Но се ядоса и реши да не й проговори вече. Краят на тази хубава поляна обаче никакъв не се виждаше и беше ужасно трудно да си сърдит някому, а да не смееш дори и наум нищичко да му кажеш. След още стотина крачки мълчание Николай не издържа.
— Ако си се уморила, да си починем.
— Не съм — отвърна тя подозрително кратко.
— Още ли ми се сърдиш? — попита Ники, забравил, че нему се полагаше да бъде сърдитият.
— Не, боли ме.
— Какво те боли?
— Защото бяхме несправедливи. Не знаех, че и тогава боли. Мислех си, че боли само когато към теб са несправедливи.
— Много си чувствителна! — рече той.
— Това лошо ли е?
Ха сега де! Лошо ли е, или добро да бъдеш чувствителен? Сигурно мнозина са се сблъсквали с такъв въпрос и всекиму е било трудно да отговори.
— И то е много сложно. Понякога е добре, понякога не е.
— Сега как е? — не го остави тя на мира с глупавите си, както му се струваше, питаници.
— Сега не е добре. Не знаем къде се намираме, не знаем какво ни очаква.
— Няма тогава. Ще се постарая да не бъда чувствителна.
Той я изгледа удивен и поотстъпи:
— Жената трябва да бъде по-чувствителна от мъжа. Това й отива.
— Колко повече?
— Ей, ама и ти задаваш едни въпроси!
— Ако са ти неприятни, няма вече.
Какво му ставаше на това момиче? Толкова послушно бе вече, та чак да побегнеш от него! Признала ли бе превъзходството му, или просто я беше страх, след като Мало ги изостави? При сомо хапиенсите беше храбра, а тук? Но да, сигурно я е страх! Колкото и мозъка да има едно момиче, полага му се повече да го е страх от момчетата. Затова му се и подчиняваше сега с такава готовност.
При тая мисъл Ники Лудото сам се поизплаши — сега той трябваше да води, той носеше отговорността и за нея! Стана му горещо дори в скафандъра. Пък и непознатото слънце доста негостоприемно печеше голите им глави.
— Не ми е неприятно — рече той, усетил, че заедно с чувството му за отговорност сякаш израстваше и възмъжаваше и самият той. — Трябва да питаш, щом си от друга цивилизация, как иначе ще научиш повече за нас. Но сега не е време за това. Хайде, включи другия си мозък. Нека наблюдава, нека записва, може да ни подскаже какво да правим!