Тя послушно натисна копчето зад ушенцето си, а той се опита да не мисли повече за нея.
Това лесно му се удаде, защото странната купчинка, която се издигаше в далечината пред очите им като че ли се размърда и може би щеше да се окаже купчина от живи същества. Ники бързо измъкна от джоба си пистолетчето с упойващия газ. Тук прашката с кламерите нямаше да помогне.
— Не — извика тихо Нуми. — Ти ги обиждаш!
— Как ги обиждам, като не знаем дори какви са!
— Именно. Обявяваш ги за врагове и за лоши, преди да си ги видял.
— Ей — подвикна й той също шепнешком, макар съществата да бяха още далеч. — Нали обеща да не бъдеш толкова чувствителна? Сега ще ме слушаш! Както аз те слушах, докато бяхме в Мало, така ще ме слушаш тук.
Макар тази планета отдалеч да се различаваше от земния глобус, всичко, което досега виждаше на нея, много приличаше на земно и това го правеше по-уверен. Ако и онова там излезеха овце, въпреки странния си оранжев цвят, всичко щеше да бъде наред.
3
ЗАПОЗНАНСТВО С ЦУЦУ. КАКЪВ ЛИ Е ВКУСЪТ НА ПЪРЖЕНИТЕ В МАШИННО МАСЛО ПОРТОКАЛИ
Нещо все пак не беше в ред. Там, където у земните овце се намираха главите, при тези рунтави животни висяха дебели оранжеви опашки. А на мястото на опашките бяха главите им. Така наредените в кръг животни ги посрещнаха с опашките си. Съвсем мълчаливо. Сигурно опашките им не можеха да блеят. А главите си овцете бяха опрели една до друга, сякаш си шепнеха нещо.
Градският жител Николай Лудогорски не бе виждал такова стадо освен по телевизията и си помисли, че това наистина ще да е планета, която се върти обратно на тяхната.
Внезапно от другата страна на стадото се размърда една кално-оранжева грамада. Изправи се бавно и силно заприлича на човек. Но за да се убедят, че е човек, трябваше най-напред да видят лицето му, а цялата му глава бе покрита с висока и дебела гугла. Направо от тази гугла се спускаше чак до земята също такова дебело и рунтаво наметало. Направено бе изглежда от вълната на тези овце с обратно разположени глави и опашки. Най-после грамадата извади изпод наметалото една ръка и поповдигна гуглата си. Онова, което приличаше на къделя вълна от овцата, се оказа морковено-червена брада, а над брадата все пак имаше нещо като нос и очи.
— Изглежда умен — каза Нуми, след като се бяха гледали няколко мига с оранжевия овчар. — Веднага позна откъде идем. В мозъка му се появиха звезди.
Гуглата се наведе с дълбок поклон към земята. Ники също се наведе. Нуми се поколеба, но все пак и тя се поклони. После каза шепнешком:
— Не биваше да го правим. Мозъкът му се смути.
Оранжевата брада измърмори нещо.
— Опитай се да научиш езика му — пошепна Ники, а високо изрече: — Добър ден. Ние идваме от друга цивилизация. От две други цивилизации. Вашата как се казва?
— Изплаши се — пошепна Нуми и пристъпи още една крачка към овчаря.
Потупа с пръст няколко пъти гърдите си и каза:
— Аз — Нуми. — Посочи другарчето си. — Той — Ники. — После пръстчето й храбро докосна наметалото. — Вие?
Изпод гуглата се чу нещо като „цуцу“.
— Цуцу?
— Цуцу — потвърди по-ясно овчарят.
Нуми посочи слънцето и рече:
— Слънце.
— Додо. Додо — бликна от процепа между голямата брада и голямата гугла.
— Разбира — зарадва се Нуми. — Ще науча езика му. Ти си намери някакво занимание.
Какво занимание да си намери? Единственото, което му се правеше, бе да дъвче нещо. Но не тази дъвка, която бе почнала да пълни устата и стомаха му с дразнещи сокове. А го правеше и грозен. Дали някои от тия треви не ставаха за ядене? Но самите овце защо не ги пасяха?
— Цуцу — рече той, посочи устата си, задъвка усилено, потупа и корема си.
Овчарят, пред когото и двамата изглеждаха съвсем дребнички дечица, веднага бръкна под наметалото и му подаде някаква мазна, жълтеникава топка.
Ники я помириса. Беше мека и миришеше доста странно.
— На какво мирише? — попита Нуми.
— На пържени портокали с машинно масло и отрова за хлебарки.
— Не мога да си го представя — каза момичето от другата цивилизация.
— И аз не мога — призна й той.
— Не бива да го ядеш. Може да се разболееш.