— Не му е горещо. Горещо било на звездните хора. На беззвездните им е студено. И аз не го разбирам — добави тя бързо, прочела с изкуствения си мозък недоумението на своя приятел. — Като ги намерим, тогава ще узнаем.
— А от кой клон на човечеството са? Да не би от този… как се казваше? На Утнапищим?
— Нищо не знае за произхода им, нито дори как се казва тяхната планета.
— Да вървим тогава. Тоя беззвездник не е интересен. Такива и ние си имаме.
— Пак почна да мислиш лоши неща — укори го тя. — А той ти даде да ядеш.
Ники извади от джоба си една нова дъвка, пристъпи към овчаря и му я подаде с насърчителна усмивка.
Грамадният овчар плахо пое пъстрата и лъскава плочка, но тя явно му се хареса. Ники се досети, че трябва да му покаже как да си послужи с нея и си я взе обратно. Разви внимателно станиола и чак тогава я поднесе към устата му. После задъвка демонстративно. Овчарят послушно я сдъвка няколко пъти и бързо я глътна.
— Ей — стресна се Ники, но вече бе късно. Пък и очите на овчаря светеха щастливо, та всякакво обяснение ставаше излишно.
Той умолително протегна грамадната си ръка към шарения станиол. Ники грижливо го оглади и му го подаде. Овчарят така засия, че носът му светна като току-що измит морков. И така се заклана в знак на благодарност, че гуглата отново се смъкна до брадата му. Но ръцете му и слепешката извадиха една трета топка от странното сирене.
Ники взе топката, макар тя да му се видя сега доста противна.
Не биваше да го обижда, пък и не се знаеше дали ще намерят друга храна. И му се поклони. Овчарят се поклони още по-дълбоко, чак в тревата опря брадата му.
Нуми също се поклони, но не така дървено, както бе го направил Ники, а много кокетно и мило. Как всичко умее, отбеляза в себе си момчето. Хубаво момиче! Тя весело му се закани с пръст.
— Ей, я си чети там неговите мисли — скара й се той. — Не се занимавай с мен!
— Той няма вече мисли — отвърна тя. — Радва се на станиола.
— Да не му пречим тогава! — предложи Ники и за да прикрие смущението си, махна с ръка за сбогом. — Чао!
Овчарят обаче не знаеше дори и италиански, та нищо не отвърна.
4
КОГО НАПАДАТ ДУХОВЕТЕ? ВСИЧКИ ЛИ ЦИВИЛИЗАЦИИ В ГАЛАКТИКАТА ХЪРКАТ?
Двамата извървяха много часове, без да стигнат някакво поселище. Вероятно овчарят не бе ги упътил правилно и по това също приличаше на земен овчар. Който се е допитвал за пътя до някой овчар, знае, че когато той му отговори: „А, близо е, ей го е, там!“, непременно му предстоят поне три-четири часа бързо ходене.
От време на време спираха да си починат и Ники си зобваше от мазната топка, но момичето отказваше да я опита. Твърдеше, че не била гладна. Знае ли ги човек жените от тая Пира — може и те да са като майка му и приятелките й, които все за ядене говореха и все отказваха да ядат това или онова, обикновено — най-вкусното. Като че ли вкусните неща бяха отровни. И пак си оставаха дебели. Но защо пък Нуми ще пази диета, тъничка е като стръкче цвете?
Едва привечер зърнаха една самотна сграда. Необикновена сграда. Долу беше широка, после се стесняваше, а етажите й се навиваха над широката основа като спирала. Приличаше на огромна охлювидна черупка, отдавна изоставена от охлюва. Защото бе тъмна и стара. Нямаше дори врата, а само черен тунелен вход.
Ники подвикна в него едно „Ало“, но с онзи глас, с който се обаждаше по телефона на класната си, когато й се извиняваше за някое бъдещо отсъствие от училище.
Вътре или нямаше никой, или не разбираха от земното телефонно повикване.
— Да влезем ли? — пошушна му Нуми.
— Ами ако има духове? — отвърна й той с още по-тайнствен шепот.
Ники се шегуваше, разбира се, но момичето от Пира пак не го разбра. Наложи се да й разкаже нещичко за духовете и привиденията, ако искаше да я уплаши.
— Изобщо, богат асортимент — заключи той. — Караконджоли, вампири, таласъми, самодиви, русалки…
— Но има ли ги наистина?
— Буф — възкликна той. — През цялото време ти разправям, че това са само вярвания. На простите хора. Привидения. Вярваш ли в тях, виждаш ги. Ако не вярваш, не съществуват.
— А ти вярваш ли в тях?
— Толкова ли прост изглеждам?
— И не те е страх?
— Щом не вярвам, от какво да ме е страх?
Експерименталното момиче се позамисли.
— Моят мозък също ми казва, че не са възможни такива същества. Противоречи на природата. Но аз си мисля, Ники, ами ако те нападат и такива, дето не вярват в тях? Хайде да се махаме оттука.
Николай не бе допускал такава възможност — духовете да нападат и невярващите в тях. И се уплаши. Но не биваше да се излага пред момичето, което сега толкова го слушаше. Запали фенерчето си и предпазливо влезе в сградата.