Коридорът следваше извивките на охлювната черупка и постепенно се възземаше нагоре. Стените му бяха олющени. Наистина странна сграда! Не приличаше на къща за живеене, или пък е била обитавана от неприличащи на хора същества. Нуми се обади зад гърба му:
— Изглежда толкова стара, че сигурно и духовете са измрели в нея.
— Духовете са безсмъртни, казах ти! — ядоса се той, че тя хем нищо не бе научила от лекцията му, хем отново му напомняше за тях.
Фенерчето осветяваше едно всеобщо запустение. Никъде не се виждаше поне някое по-уютно или малко по-чисто местенце, където да се установят за нощуване. Нямаше и никакви мебели. Не срещнаха и духове. Ако ги имаше на тази планета, сигурно биха напуснали сградата от скука, поради това, че нямаше кого да плашат.
— А дали ще им действува приспиващият газ? — продължи да задава момичето наивните си въпроси.
— Те не спят, значи няма и да им действува.
— Тогава защо си го извадил?
Досадно момиче — всичко забелязваше! Той побърза да пъхне в джоба си единственото им оръжие, за да й покаже още веднъж, че не го е страх.
— Досадна съм — пошушна виновно Нуми. — Защото също ме е страх.
Тя отново бе прочела мислите му. Значи и в мислите си не биваше да го е страх, ако искаше наистина да не се излага. А има ли нещо по-трудно от това? Може външно да показваш колкото си искаш храброст, мислите ти винаги ще се боят, щом има от какво да се боят. Опитайте и ще се убедите, че е така.
— Ще идем най-горе — рече той за свое и за нейно успокоение. — Навън през нощта могат да излязат непознати зверове.
Тукашните строители изглежда не познаваха стълбата, защото нагоре се отиваше все по този виещ се коридор. Ту тук, ту там, от ляво или от дясно се появиха нещо като стаи, но също без врати, та приличаха повече на ниши. И също бяха празни и мръсни.
— Да си турим шлемовете — предложи Нуми. — Така ще можем и да разговаряме, без да ни чуе някой.
Предложението й беше разумно и двамата си помогнаха, та по-бързо да ги надянат.
— Да преспим тука, пък утре ще продължим — пошушна Нуми в ушите му.
— Но защо шепнеш? Нали сега…
Гласчето на Нуми прихна невесело в шлемофона му.
— Вярно, забравих.
— Съвсем като земно момиче си — рече й Ники, макар да знаеше, че и всяко земно момче почва да шепне, когато го е страх, все едно дали го чува някой, или не.
Неочаквано коридорът свърши под открито небе, на широка и кръгла площадка. Сградата нямаше друг покрив. Ники побърза да изгаси фенерчето, да не види някой отдалеч силната му светлина. В потъмнялото вече небе бяха се показали първите звезди, пръснати в непознат за земното око порядък. Нямаше я Голямата мечка, нямаше и Малката, липсваше и Квачката с пиленцата. Там, където обикновено грееше вечерницата, тук също блещукаше едно ярко светило, но си беше звезда, а не като нея планета със спокоен, розов блясък.
— Трябва да е било някаква наблюдателница — каза Ники високо, за да покаже, че вече съвсем не го е страх. — Можем и на открито да спим, вместо в тия мръсни ниши.
Не усещаш ли, че тук има някой? — отново пошепна Нуми.
— Вече ти се привиждат и духове — подигра я той. — Не бой се. И да ги има, те са на Земята, чак дотука не могат да дойдат. А Мало едва ли ще ги пренесе.
— А могат ли да хъркат? — зададе експерименталното момиче поредния от смешните си въпроси.
— Как да хъркат? Нали ти казах, че не спят.
— Не чуваш ли?
Николай напрегна слуха си и наистина долови нещо като похъркване.
— Глупости! Може би тукашните щурци пеят така.
— Какви са тия щурци?
— Е, знаеш ли, ако трябва сега да ти обяснявам всичко, което го има на Земята… Насекомо е, не е страшно. Пее.
— Пак ли ставам досадна — рече виновно Нуми. — Но това тук не пее, то хърка като спящ човек.
Изглежда имаше по-остър слух от неговия и той отново се заслуша. Макар и доста мелодично, хъркането си беше хъркане. Рече:
— Щом знаеш как хърка спящ човек, значи и у вас на Пира хъркат, така ли? Възможно ли е всички цивилизации в Галактиката да хъркат?
— Всички сигурно не, но ако тези също са преселници от Земята? Овчарят приличаше на земен човек.
— Чак толкова глупави овчари нямаме на Земята! Ако искаш да знаеш, нашите и радио си носят в торбата, че и телевизори си имат в кошарите.
— Извинявай — рече Нуми. — Но какво ще правим сега?
— Ще го събудим. Как ще спим иначе, ако ни хърка цяла нощ — рече храбро Ники Лудото и много се надяваше тя да предложи да бягат.