— Да му кажа ли? Но тогава пък няма да видим къде и как се продават.
— Още недей! — рече важно Ники, но едва сдържаше смеха си. — Ще си купим. Давам една дъвка за сто звезди. И за тебе една дъвка — още сто! Така ще се изравним с него.
Нуми запуши с длан устата си, преглътна и успя дори да се разсърди.
— Казах ти, престани с твоите смешки! Не е прилично да се смее човек, когато е сред чужда цивилизация. Какво ще кажа, като ме запита сега?
— Аз нищо смешно не казах! Мислиш ли, че сто звезди струват повече от една дъвка? При нас на Земята скъпи са само редките неща. Това, което го има колкото си щеш, нищо не струва. Само в нашата Галактика има сто и петдесет милиарда звезди. Галактиките също са милиарди. А пък дъвките колко, мислиш, че са? Особено такива балони като моите.
Доверчивото момиче го гледаше учудено и съвсем сериозно заобсъжда непознатия й земен закон.
— Странно! Това, което казваш, явно е глупаво, а пък изглежда и логично. Как е възможно нещо хем да е глупаво, хем да е логично? Дай му на този една дъвка, да видим как ще реагира.
— Ааа, не! Много ми е противен. Сега и за един милиард звезди не си давам дъвките. Мислиш ли, че другаде някъде в тая галактика може да се намерят дъвки! Виж, като идем на Пира, ще ги раздам на вашите деца. Сигурно не всички са експерименти като тебе и ще ги харесат — засмя се най-после Ники, доволен, че успя да си отмъсти заради презрението й към неговите дъвки.
— Той защо се смее? — настръхна стозвездният, който бе привършил с подготовката си за тръгване.
— Радва се, че вие сте също така разумен като хилядозвездния и че ще ни заведете, където се продават звезди — излъга сега по-дръзко Нуми и веднага се засрами.
Но можеше ли да му преведе обърканите приказки на това земно момче? Добре, че на терасата беше доста тъмно, та никой не видя колко червено стана личицето й. Защото, оказа се, че и на Пира се изчервявали, когато им се наложело да излъжат. Може би не всички, но такива момичета като Нуми веднага се изчервяваха.
— Да вървим тогава — предложи доволно стозвездният и тържествено се заспуска по вития коридор с мижавите фенери.
Или си въобразяваше, че е тържествено, или пък така си вървяха началниците на тази планета. Ники обаче едва потискаше новия си смях. Защото:
Опитайте да си наметнете някое наметало, обсипано с лъскави звезди, но краката ви да си останат голи до над коленете, и да стъпвате със сандалите си, сякаш цяла година сте лежали болни. Тогава непременно ще се убедите, че това наистина не изглежда тържествено. Поне в очите на земната цивилизация.
8
САМО ПРЕД ПАЛАЧА БИЛО РАЗРЕШЕНО ДА ГОВОРИШ КАКВОТО СИ ЩЕШ. ПАЗАРЪТ НА ЗВЕЗДИТЕ
Каруцата, на която сега трябваше да се качат, беше украсена с множество нарисувани звезди. Навярно пак сто, но кой ще ти ги брои в тъмното. В нея бяха впрегнати не две, а шест такива дългошиести животни — половин балканско магаре, половин перуанска лама, оранжеви на зелени райета. От това обаче тя не тръгна по-бързо, защото зад нея вървяха пеша двайсетина стражи с дълги голи като краката им ножове. Така шествието стана още по-тържествено. И по-смешно в очите на представителя на земната цивилизация.
На тази планета сигурно винаги бе топло, щом и през нощта бе топло, а звездните й обитатели ходеха в къси роклички без панталони. Но пък на беззвездните винаги им било студено, защото си нямали звезди да ги топлят. Объркан свят! Как така ще им е студено, като е топло, и как ще те топлят тия студени звезди, рече си Ники, докато се подрусваше зад гърба на стозвездния.
Нуми седеше от другата страна на управителя и непрекъснато го разпитваше нещо. Ники си помисли, че това момиче може да умори не една цивилизация с въпросите си, но стозвездният проявяваше засега търпение към нея.
Улицата, която ги отвеждаше от двореца на стозвездния към пазара за звезди, беше по-скоро алея, защото край нея нямаше нито една от познатите им вече охлювни къщи. На тяхно място се редяха някакви ниски каменни статуи — дребнички дебели човечета, под чиито боси крака имаше знаци. Но и те не се различаваха добре в тъмнината.
Нуми преведе през рамо на другарчето си какво бе научила за тях. Това били паметници на хора, които са казали по една истина на хората от тукашния свят. Който кажел една нова истина, вдигали му паметник.
— Виж ти! — надсмя се Ники, спомнил си как се отнасяха досега с тях. — Аз пък си помислих, че тук изобщо не уважават истините. Тогава на нас ще трябва да ни вдигнат по хиляда паметника, като почнем да им разправяме всичко, което те не знаят.