— Добър вечер, капитане — рекох аз.
— Добро утро, искаш да кажеш. Май не ти се спи, а синко? Безсъние ли те мъчи? Да не си станал лунатик?
— Не съвсем — отвърнах. — Не още.
Той повдигна една купчина листи от масата.
— Твоят сержант не може ли да се заеме с тези книжа? А-а, разбирам… Я отивай в постелята!
— Но, капитане…
— Или не, седни. Момче, отдавна се канех да поговоря отново с теб. Нещо не те виждам в залата за игри привечер. Минавам покрай стаята ти, а пък ти все киснеш на бюрото си. Когато съквартирантът ти се прибира да спи, ти излизаш оттам и идваш тук. Какъв е проблемът?
— Ами… Изглежда, че никога няма да успея.
— Никой никога не успява. Как върви работата в оръжейната?
— Мисля, че ще се справим.
— И аз мисля така. Виж какво, синко, трябва да запазиш чувството си за мярка и да се научиш да отделяш главното от незначителното. Ти имаш две основни задължения. Първото е да се увериш, че екипировката на твоя взвод е готова за десант — това ти го правиш. Не бива да се притесняваш за самия взвод, вече ти казах защо. Второто ти задължение е също толкова важно — трябва да имаш готовност да се биеш. Ти го пренебрегваш.
— Ще бъда готов, капитане.
— Празни приказки. Ти си занемарил физическата си закалка и все по-често губиш от съня си. В това ли се състои тренировката ти за десанта? Когато командваш един взвод, синко, трябва да бъдеш винаги на линия. От утре искам да започнеш пълен комплекс физически упражнения. Ще си лягаш веднага след загасянето на светлините в двадесет и три часа — и ако лежиш четвърт час, без да можеш да засапиш, ще трябва да се явиш при доктора за лечение. Това е заповед.
— Да, сър — почувствал, че бях попаднал в собствения си капан, отчаяно промълвих. — Капитане, не разбирам как мога да легна да спя в двадесет и три часа и все пак да съм успял да свърша всичко.
— Тогава няма да вършиш всичко. Както вече ти казах, синко, трябва да развиваш чувството си за мярка. Кажи ми как прекарваш времето си.
Разказах му. Той кимна.
— Така си и мислех.
Повдигна моята „домашна работа“ по математика, повъртя я в ръцете си и ми я върна.
— Вземи си я. Не се съмнявам, че искаш да се справиш с математиката, но защо трябва да се напъваш толкова, когато ни предстоят скорошни бойни действия?
— Да, но аз мислех, че…
— Мислил бил! Съществуват три възможности, които биха могли да възпрепятстват удовлетворителния завършек на възложените ти задачи. Първо, ти би могъл да си отнесеш белята. Второ, можеш да пострадаш по-леко и да бъдеш пенсиониран с почетно звание. Трето, ти би могъл да преминеш през всички препятствия невредим… но да бъдеш провален от този, който те изпитва, а именно — от мен. Точно това си просиш понастоящем, защото аз няма дори да ти позволя да скочиш, ако ми се покажеш със зачервени от безсъние очи и с омекнали мускули от твърде много заседяване зад бюрото. Има обаче и една четвърта възможност, и тя е да се вземеш в ръце… В този случай аз бих могъл да ти позволя да изпробваш силите си като командир на взвода. Нека допуснем, че се справиш и разиграеш на бойното поле най-внушителната сцена, откакто Ахил е намушкал с копието си Хектор. Да предположим, че след това аз те пропусна до изпита. Само при тези обстоятелства ти ще имаш реална необходимост да завършиш домашните си по математика. Така че заеми се с тях, когато се върнем обратно. А сега разписанието ти ще се промени. Ще уведомя шкипера. Освобождавам те и от останалите идиотщини, които те затормозяват. По обратния път насам ще можеш спокойно да прекараш времето си, прегърбен над учебниците по математика. Ако въобще се върнем живи у дома. Но във всеки случай няма да стигнеш до никъде, ако не се научиш на наблягаш на най-съществените неща. А сега бегом в леглото!
Седмица по-късно ние излязохме от пространството на Черенков и веднага направихме военен сбор. Движехме се почти със скоростта на светлината и си обменяхме сигнали с другите кораби от Флотата. Изпратиха ни инструкциите за нашата мисия, плана за евентуалната битка и общи разпоредби — една пирамида от думи с обема на роман — но ни заповядаха да не бързаме със скока.