— Куна! Брамби! Разпределяйте хората си!
— Отделение първо! Прието!
— Отделение второ! Прието!
— Отдельонните командири носят отговорност… Предпазвайте всеки новобранец! Възможно е тук да е останал някой от Херувимите — не искам да бъдем застреляни по погрешка от своите.
Превключих на своята лична мрежа и попитах:
— Сержант, влезе ли във връзка с някого от лявата ни страна?
— Да, сър. Те ме виждат и аз ги виждам.
— Добре. Не мога да засека сигнала на нашия радиомаяк.
— Аз също.
— Тогава предупреди Куна чрез радарния детектор. Нека Хюз се опита да подготви нов маяк.
Чудех се защо Първи или Пети не бяха се погрижили да поставят сигнален фар на ключовата позиция — нашият преден ляв край, където щяха да се съберат трите полка. Нямаше смисъл на гадая. Продължих:
— Опитай да стигнеш до маяка сам и се оправи с него на място.
— Да, сър, целта не е далеч от мен. На дванадесет мили оттук е.
— Достатъчно близо. Все още не съм се срещнал с предшественика си, така че ще драсна напред с максимална скорост. Дръжте неприятеля на мушка.
— Успех, мистър Рико!
Потеглих с пределна скорост и едновременно с това превключих на офицерската честота.
— Тук Квадрат Блек 1. Херувимите на Чанг, чувате ли ме? Отговорете.
Исках да поговоря с командира на взвода, който щяхме да сменим, не само заради формалното „Прикривам ви, сър!“. Нуждаех се от потвърждение, че е приел съобщението ми.
Изглежда, висшите офицери бяха оптимисти, като вярваха, че сме изпратили внушителни сили срещу една малка и незавършена база на Дървениците, или пък Черните гвардейци бяха попаднали на най-трудния участък. Картината, която бях мернал още при приземяването на сателитния модул, никак не ми се понрави. По земята се търкаляха скафандри — в някои от тях имаше мъртви мъже, а други бяха празни като черупки. Бяха твърде много, въргаляха се, докъдето стигаше погледа.
Освен това дисплеят на моя дистанционен радар показваше, че макар целият взвод да напредваше към позицията, в действителност само отделни единици се бяха придвижили в дълбочина, а мнозинството все още се тълпеше на местоприземяването и аз не можах да видя никаква система в техните действия.
Отговарях за 680 квадратни мили от вражеския терен и държах да събера предварителни сведения за него, преди моите групи да се разгърнат напълно. Бойният план този път съдържаше една съвсем нова тактическа доктрина, която аз намирах за обезпокоителна: не трябваше да запушваме с бомбени взривове тунелите на Дървениците. Блеки ми я бе обяснил с такъв ентусиазъм, сякаш беше негово собствено щастливо хрумване, но аз се съмнявах дали въобще му харесваше.
Стратегията бе проста и, предполагам, логична… ако можехме да си позволим загубите. Нека Дървениците изпълзят отгоре. Ще ги посрещнем и избием на повърхността. Нека ги оставим да се приближат. Да не бомбардираме дупките им, да не ги обгазяваме — нека сами излязат безпрепятствено навън. След известно време — ден, два, седмица — когато установят, че ние наистина ги превишаваме по сила, те ще спрат да излизат. Планиращият щаб беше изчислил (не ме питайте как!), че Дървениците ще изразходят от 70 до 90 процента от своите бойци, преди да прекратят съпротивата си на повърхността и едва тогава ще се откажат от намерението си да ни изтласкат.
После щяхме да започнем „да съдираме кожата“ на планетата, прониквайки все по-надолу в недрата й, убивайки по пътя си оцелелите бойци, стараейки се да заловим някоя „царска особа“ жива. Ние вече знаехме как изглежда кастата на аристократите; бяхме виждали нейни мъртви представители на фотографии и знаехме, че те не могат да бягат. Веднага правеше впечатление, че имаха лошо функциониращи декоративни краченца, прикачени към подпухнали тела, основното в които беше усложнената им нервна система. Нито един човек не бе виждал истинска царица, но Корпусът за биологична война бе изготвил приблизителни скици на предполагаемия им външен вид — противни чудовища, по-големи от кон, но с почти неподвижни тела.
Наред с „мозъците“ и цариците там трябваше да има представители и на други „височайши“ касти. Но както и да е — иди да насърчиш техните бойци да излязат и да умрат, после иди, че залови нещо живо, но не войни или работници.
Един необходим и доста добър план, но само на хартия. Този план ми съобщаваше, че разполагам с една територия от 17 х 40 мили, които навярно бяха надупчени като решето от дупки на Дървеници. Трябваха ми координатите на всяка от тях.