Не исках да оставя на Дървениците какъвто и да било шанс да ни изиграят.
Подключих се към моята лична честота за свръзка:
— Сержант…
— Да, сър?
— Ти също можеш да подремнеш. Аз ще бъда нащрек. Легни и се подготви да заспиш. Едно… две…
— Извинете ме, сър. Имам едно предложение.
— Да?
— Доколкото разбирам промените в плана, през следващите четири часа от нас не се очакват активни действия. Вие можете да си отдъхнете сега, а после…
— Забрави това, сержант! Няма да спя. Искам да наобиколя подслушвателните постове и да дочакам сапьорите.
— Добре, сър.
— Сега ще отскоча да проверя номер трети. Вие с Брамби си починете, докато аз…
— Момче!
Стреснах се:
— Да, Капитане?
Нима Старецът ни е подслушвал?
— Разставени ли са всичките ти постове?
— Да, капитане, и нечетните номера спят. Смятам да нагледам постовете и…
— Нека сержантът ти го направи. Искам ти да си починеш.
— Но, капитане…
— Лягай си моментално. Това е заповед! Приготви се за сън… Едно… две… три… Джони!
— Капитане, с ваше позволение, първо бих искал да инспектирам постовете. След това ще почина, ако вие пожелаете, но за предпочитане е да остана буден. Аз…
Блеки се изкикоти в ухото ми.
— Събуди се, синко, ти вече проспа час и десет минути.
— Наистина ли, сър?
— Виж часовника си.
Погледнах го… и се почувствах като кръгъл идиот.
— Сега буден ли си, синко?
— Да, сър. Или поне така ми се струва…
— Събитията се ускориха. Вдигни нечетните си номера и сложи четните да спят. Ако имат късмет, може да сънуват цял час. Така че смени ги, нагледай постовете и ме повикай отново.
Изпълних нареждането му и започнах обиколката си, без да се обадя на своя взводен сержант. Бях ядосан както на него, така и на Блеки. На ротния си командир — защото се възмутих от това, че бе постъпил противно на моите желания, а що се отнася до моя взводен сержант — имах усещането, че едва ли щях да бъда приспан, ако действителният командир не беше той, а аз — просто фигурант на върха. Почувствах се като някакво подставено лице.
Но след като проверих постове номер три и едно (никакви подозрителни звуци откаквото и да било естество там не бяха засечени), аз се поуспокоих. В крайна сметка глупаво бе да се сърдя на един сержант за нещо, което капитанът е направил.
— Сержант…
— Да, мистър Рико?
— Искаш ли да поспиш с четните номера? Ще те събудя минута-две преди тях.
Той се поколеба.
— Сър, бих искал лично да инспектирам подслушвателните постове.
— Не си ли го направил вече?
— Не, сър. През изминалия час аз спах.
— А?
Гласът му звучеше объркано.
— Капитанът настоя за това. Той постави Брамби временно да изпълнява длъжността командир и ме сложи да спя непосредствено след нашия разговор.
Понечих да кажа нещо, сетне безпомощно се засмях.
— Сержант? Искаш ли ти и аз да отидем някъде и да си доспим на спокойствие? Губим си времето; този взвод го движи капитан Блеки.
— Забелязал съм, сър — отговори сковано той, — че капитан Блекстоун неизменно има причина за всичко, което върши.
Кимнах замислено, забравяйки, че се намирах на десет мили от слушателя си.
— Да, прав си. Той винаги има причина. Хм… тъй като ни беше приспал и двамата, вероятно иска и двамата да бъдем будни и внимателни сега.
— Струва ми се, че това е вярно.
— Ммм… имаш ли някаква идея защо?
Сержантът се забави с отговора си.
— Мистър Рико — каза накрая той, — ако капитанът знаеше защо, би ни казал; не си спомням някога да е крил нарочно информация. Но понякога той действа по интуиция, без да може да обясни причината. С годините се научих да уважавам приумиците на капитана.
— Всички отдельонни командири са четни номера. Те още спят нали?
— Да, сър.
— Алармирай изпълняващите длъжността ефрейтор от всяка група. Сега няма да будим хората… но когато се наложи да го направим, всяка секунда може да се окаже решаваща.
— Разбрано, сър.
След като проверих последния преден пост, посетих и четирите поста, които бяха разположени над селището на Дървениците. Подключих телефоните си паралелно към всеки от подслушвателите. Трябваше да се напрегна, за да ги чуя как си чуруликат помежду си някъде там, под земята. Защото наистина се долавяше някакъв приглушен и злокобен звук. Искаше ми се да побягна презглава, а това бе единственото, което не можех да си позволя.