По лекотата, с която моята капсула навлезе в атмосферата, бих могъл да съдя, че капитанът ни разположи почти с нулев страничен вектор, а за това може само да се мечтае. Почувствах се щастлив от факта, че не загубихме никакво време и щяхме да стигнем светкавично до целта. Един пилот, който те сваля на точното място, е в състояние да се покаже достатъчно находчив и прецизен и при оттеглянето.
Външната обвивка на капсулата ми изгоря и се отлюспи. Атмосферата веднага започна да разяжда втората обвивка. Продължих да се треса още по-силно, докато и тази обвивка бе прогорена и се разлетя на части. Едно от нещата, които помагат на война в капсулата да преживее достатъчно дълго, за да получи пенсия, е че отпадъците, които се разпръсват от защитния слой накапсулата му, не само забавят стремителното падане, те също така изпълват небето над прицелната територия до такава степен, че радарът улавя отраженията на десетки дребни обекти, всеки един от които би могъл да бъде или участник в десанта, или бомба, или нещо друго. Това е достатъчно да докара балистичния компютър до нервни кризи — и го прави. Като допълнително забавление, вашият кораб изхвърля поредица от фалшиви яйца-капсули непосредствено след скока на десантчиците — бутафории, които ще паднат по-бързо, защото не се лющят. Те се изсипват под вас, експлодират по повърхността, разчистват площадки за кацане, издигат естествени прикрития или просто отвличат вниманието и, накъсо казано, отварят доста работа на комитета за вашето посрещане на земята.
Междувременно корабът пренебрегва радарния „шум“, който е създал и поддържа радиовръзка чрез насочения сигнал на корабния капитан, а компютрите му пресмятат вариантите на бъдещата ви задача.
Когато и втората обвивка изчезна, третата автоматично отвори първия лентов парашут. Той не ми помагаше особено, но това не се и очакваше от него; последва едно силно дръпване и той пое по своя път, а аз — по моя. Вторият парашут се забави малко по-дълго, а третият се задържа доста след него; в капсулата взе да става твърде топло и аз започнах да мисля за приземяване.
Третата обвивка се разлетя, когато се отвори последният парашут и сега аз нямах нищо по себе си, освен моя боен костюм и пластичното яйце, вътре в което бях опасан с ремъци и не бях в състояние да се движа; бе време да реша къде и кога да се приземя. Без да използвам ръцете си (не можех), включих с палец източника за непосредствена информация и я прочетох, когато тя просветна върху апаратния рефлектор, които се намираше от вътрешната страна на шлема пред челото ми.
Миля плюс осемдесет метра. Малко по-близо, отколкото предпочитам, особено когато съм без компания. Яйцето беше достигнало постоянна скорост; никаква помощ не можех да очаквам, ако останех вътре. Засега неговата повърхностна температура показваше, че то няма да се отвори много скоро — така че притиснах един ключ с другия си палец и насила се освободих от подобието на бомба, в което се намирах.
Първото натискане отряза всички ремъци, с които бях привързан; второто отхвърли черупката на обкръжаващата ме пластична бомба далеч от мен, взриви я на осем отделни парчета — и аз се озовах навън. Бях свободен, „седях“ върху въздуха и виждах всичко със собствените си очи. Огряваше ме мисълта, че осемте изхвърлени пластикови парчета имаха тънко метално покритие и даваха на радарния екран същото отражение, каквото и един въоръжен човек в бронескафандър. Всеки радарен наблюдател, бил той живо същество или кибернетичен механизъм, имаше сега нелеката задача да определи моето местонахождение, като отдели индивидуалното ми присъствие от баласта наоколо. Кое от деветте парчета беше десантчикът? Да не говорим за хилядите други отломки, летящи на разстояние няколко мили във всевъзможни посоки. При обучението на мобилния пехотинец непременно му дават да види — както с просто око, така и на радарния екран, колко объркващ е един десант за бойните сили на земята. Защото когато се носиш във въздуха, ти се чувстваш ужасно уязвим и разсъблечен, лесно е да се паникьосаш, да отвориш парашута си твърде рано и да се превърнеш в „седящ паток“ (както го наричаме ние), или пък да не успееш да го отвориш въобще и да си счупиш глезените, гръбначния стълб или черепа.
И така аз се протегнах, изопнах се и се огледах на всички страни, после се сгънах и отново се изпънах. Вече бях заел позиция на „гмуркащ се лебед“, с лице надолу и се опитах да разгледам какво има под мен. На планетата цареше нощ и засега всичко вървеше според предварителния план. Инфрачервените очила позволяват да измерваш терена твърде точно, ако си свикнал да ги ползваш. Реката, която пресичаше диагонално града, беше почти отдолу ми. Тя прииждаше стремително и светеше, тъй като температурата на водата беше по-висока от тази на земята. Беше ми все едно от коя страна на реката щях да попадна; важното бе да не цопна в нея: това със сигурност би ме забавило.