Последните двадесет фута ги влачеше и успя да ги прехвърли през люка на модула, който се готвеше за оттегляне и затова предпазния щит беше изключен; тези, които трябваше да го прикриват със своя огън, се бяха отдръпнали навътре. Така на практика остана беззащитен; уцелиха го и почина на място.
Нарочно не споменах имената на пострадалия редник и на помощник отдельонния командир, който се помъчи да го спаси. Символично погледнато, лейтенантът прехвърляше горе всички ни, до последния си дъх. Раненият можех да бъда и аз, в такива моменти чинът няма значение, всички сме редници. Бяхме потресени от факта, че главата на нашето семейство ни беше напуснал. Семейството, на което той даде името си, бащата, който ни направи това, което бяхме.
След гибелта на лейтенанта капитан Деладрие покани сержант Джелал да се храни на първата маса, заедно с другите командири, но той помоли за извинение и отказа. Виждали ли сте някога как една вдовица с непреклонен характер се старае да запази семейството си, като се преструва, че главата на фамилията просто се е оттеглил за малко и всеки момент ще се върне? Така се държеше и Джели. Той беше станал само по-строг от всеки друг път и ако някога произнесеше: „Лейтенантът не би харесал това“, то беше повече от всичко, което човек би могъл да понесе. Ето защо Джели се стараеше да прибягва към този израз колкото може по-рядко.
Той почти не извърши реорганизация на нашия боен порядък; вместо да променя местата на всички ни, постави помощник командира на второ отделение на длъжността взводен сержант, оставяйки своите отдельонни командири там, където бяха потребни — при техните отделения — и ме назначи действащ ефрейтор, за да поема функциите на помощник отдельонен командир с широки пълномощия. Самият той се държеше така, сякаш лейтенантът само отсъства в момента и той просто предава неговите заповеди, както обикновено.
Може би именно това ни спаси.
XI
„Нямам какво друго да ви предложа, освен, кръв, труд, сълзи и пот.“
Когато се върнахме обратно на кораба след набега срещу Мършите, при който Дизи Флорз си докара белята, а сержант Джелал за пръв път ни ръководеше като взводен командир, един артилерист, който се грижеше за спирачната система на спасителната лодка, ме запита:
— Как мина?
— Нормално, — отговорих кратко. Предполагам, че ме подпитваше от дружеско чувство, но аз нямах настроение за приказки — бях едновременно тъжен заради Дизи, доволен, че се напънах да го измъкна и бесен, че измъкването му се оказа безполезно, и всичките ми настроения бяха примесени с това размито, но щастливо усещане, че си обратно на кораба, че си в състояние да преброиш ръцете и краката си и да откриеш, че всички те са налице. Освен това, как можеш да обясниш какво представлява един десант на някой, който никога не се е спускал?
— Така ли? — възкликна артилеристът. — Хмм… Знаеш ли, твоите момчета не са се устроили зле. Шляят се трийсет дена, работят трийсет минути. А аз заставам на пост в три и карам до спукване.
— Да, наистина, — съгласих се и се обърнах да си тръгна. — Някои от нас са родени щастливци.
— Я не ме занасяй, — подвикна той зад гърба ми.
И все пак в думите на флотския стрелец имаше доста истина. Ние, капсулните войни, приличаме на авиаторите от ранните механизирани войни; дългата и тежка военна кариера може да съдържа само няколко часа действителна среща с врага в битка, тъй като всичко останало е: обучение, бойна готовност, излизане — после връщане, почивка, подготовка за следващия излаз и най-вече практика, практика, практика. Ние проведохме нов десант чак след три седмици и при това на съвсем друга планета, въртяща се около друга звезда — една отдалечена колония на Дървениците. Дори след трансмисионното прехвърляне през пространството на Черенков звездите не стават по-лесно достижими.
Междувременно аз получих ефрейторските си нашивки. Назначението ми бе утвърдено от Джели и от капитан Деладрие поради отсъствието на нашия упълномощен офицер. Теоретически моят нов ранг трябваше да бъде одобрен по каналния ред след попълване на свободен щат от флотския щаб, но това не значеше нищо, тъй като ръстът на нещастните случаи беше такъв, че при нас винаги имаше повече свободни места, отколкото топли тела, които да ги запълват. Аз вече бях ефрейтор от мига, в който Джели ми каза, че съм ефрейтор; останалото беше само един червен кант.