Най-важното обаче е, че половината от тези цивилни са от женски пол.
Трябва да си бил дълго време патрул из Галактиката, за да оцениш по достойнство този факт. Нужно е да си очаквал своя караулен ден само заради привилегията да стоиш по два часа (на всеки шест), подпрял с гърба си преграда номер 30 и ушите ти да са наострени така, че да улавят всеки звук на женския глас.
Предполагам, че да служиш на корабите, чийто екипаж е изцяло мъжки, в действителност е по-леко… но все пак предпочитам „Роджър Йънг“. Прекрасно е, когато знаеш, че основната причина, заради която воюваш, реално съществува, а не е само плод на въображението ти.
Освен чудесните 50 процента от цивилните, още около 40 процента от хората във Федералната Служба на Санктор са жени. Съберете ги накуп и ще получите най-красивия пейзаж в обитаемата част от Вселената.
Освен тези непреходни „естествени преимущества“, немалко преднамерени усилия се полагат, за да не се пропилее напразно войнишката отпуска. Понякога ти се струва, че повечето цивилни държат по две работни места; те имат кръгове под очите си, защото остават на крак през цялата нощ, за да направят приятно излизането на военнослужещия. Чърчил Роуд, който свързва Базата с града, е обсипан от двете страни със заведения, предназначени незабелязано и безболезнено да освободят човека от парите, които на практика той не би могъл да похарчи за друго, освен за една приятна компания по време на обяд, за забавление, и то придружено от съответната музика.
Ако сте в състояние да устоите на тези примамки, след като от сърцето ви е капела кръв през целия път, все пак в града има и други места, които ще ви задоволят не по-малко (имам предвид, че там също има момичета) и които се посещават свободно, съвсем като „обществения център“ във Ванкувър. Те са дори още по-гостоприемни и също могат да ви облекчат портфейла.
Санктор, и по-специално главният град Еспирито Санто, направо ме порази; стори ми се толкова идеално място, че в главата ми се завъртя мисълта да остана тук след изтичането на службата. Като представител на една егоцентрична раса, мене хич не ме беше грижа какво очаква моите потомци (ако ги имам) след двадесет и пет хиляди години. Този тип от изследователската станция не можеше да ме изплаши с твърдението, че липсата на радиация е опасна; на мен ми се струваше (от това, което виждах край себе си), че тук човечеството вече е достигнало най-високия връх в развитието си.
Няма съмнение, че един мъжки африкански глиган изпитва същото чувство, когато гледа някой женски екземпляр от своя вид — но, ако е така, ние двамата с него поне сме искрени.
На Санктор има и други възможности за възстановяване. Спомням си с особено удоволствие една вечер, когато група Луди глави влезе в приятелски спор с неколцина юначаги от флотата (не от „Роджър Йънг“), които седяха на съседната маса. Дебатите се провеждаха на висок тон и в непринудена обстановка. В един момент вътре влязоха полицаи от базата и прекъснаха шумната беседа с шокови палки точно когато доста се бяхме разгорещили. Единствената неприятна последица беше, че се наложи да заплатим за изпотрошената мебелировка. Комендантът на Базата защитава тезата, че на военния човек в отпуск трябва да му се позволява малко повече свобода, докато не си докара на главата едно от онези така наречени „тридесет и едно фатални приземявания“, които го изваждат от редовете на армията.
Казармите, в които настаняват новопристигналите пехотинци, също са комфортно обзаведени — не са чак приказни, но все пак са удобни и в тях непрекъснато те угояват. Храната се подава кажи-речи на конвейер, по двадесет и пет часа в денонощието, като цивилните вършат цялата работа. Няма вечерни проверки, няма сигнал за гасене на лампите, а когато си навън, въобще не си задължен да се прибираш за нощувка в казармите. Аз обаче ходех именно там, тъй като ми се струваше безсмислено да си харча парите за хотели, след като имах на разположение празно, чисто и меко легло, пък и по-късно можех да се възползвам от възможността да се лиша от спестяванията си по някой по-весел повод. Ние живеехме почти като на хотел; Ейс и аз имахме стая само за нас двамата, на „сержантския етаж“, където се помещаваха квартирите на подофицерите. При положение, че денонощието на Санктор продължава точно 25 часа, ние можехме да проспиваме девет от тях и денят ни пак оставаше непокътнат.