Една сутрин, след нощ на активен отдих, Ейс раздруса леглото ми.
— На бегом, войнико! Дървениците атакуват.
Казах му какво да направи с тези Дървеници.
— Давай да ставаме — настоя той.
— No dinero.
Бях имал среща предната вечер с един специалист по химия (от женски пол, естествено, и при това привлекателна) от изследователската станция. Тя познаваше Карл от Плутон и Карл ми беше писал да я открия, ако някога отида на Санктор. Специалистът имаше стройна фигура, червени коси и скъпи вкусове. Очевидно Карл беше споделил с нея, че разполагам с повече пари, отколкото са ми необходими, защото тя реши, че вечерта е най-подходящото време да се запознае с местното шампанско. Не бях разочаровал Карл с признанието, че всичко, с което разполагах, беше войнишкият ми хонорар; изтърсих й го, докато пиех онова, което трябваше да мине (но не беше такова) за ананасов сок. В резултат на това после трябваше да си отида пеша, защото не ми останаха дребни за такси. Все пак си струваше. В края на краищата, за какво са парите? — говоря за парите, заработени от войната с Дървениците, разбира се.
— Няма проблем — заяви Ейс. — Аз черпя. Снощи имах късмет. Надиграх един флотски тарикат и го оскубах до шушка.
Накратко, принудих се да стана, избръснах се, изкъпах се и се наредихме на линията в столовата за половин дузина варени яйца, домати с шунка, топъл кейк и така нататък и после излязохме да потърсим друго развлечение. Разходката по Чърчил Роуд ни разгорещи и Ейс реши да спрем в една кръчма. Аз отидох да проверя дали техният ананасов сок беше истински. Не беше истински, но беше студен. Човек не може да има всичко наведнъж.
Поговорихме лениво за това-онова и Ейс поръча още. Аз вкусих от техния ягодов сок — същата работа. Ейс се загледа в чашата си, после неочаквано попита:
— Мислил ли си някога да станеш офицер?
— Какво?! Да не си се побъркал? — възкликнах аз.
— Никак. Виж какво, момче, на тая война не й се вижда краят. Няма значение какво разгласява пропагандата по домовете на хората, ти и аз знаем, че Дървениците няма да се откажат от нея ей така. Нямаш ли някакви планове занапред? Както се казва, ако си решил да останеш в оркестъра, по-добре е да размахваш диригентската палка, отколкото да носиш големия барабан.
Бях озадачен от обрата, който беше взел нашият разговор. Такова предложение, и то от Ейс. Попитах го първото, което ми дойде наум:
— Ами ти? Очакваш ли повишение?
— Аз ли? Ти с всичкия си ли си, синко? Какви ми ги говориш? Аз нямам твоето образование и съм десет години по-възрастен от теб. Но ти си достатъчно образован да преминеш през ситото за подбор на висши военни кадри и имаш коефициента на интелигентност, който се изисква. Гарантирам ти, че ще направиш кариера. Ще станеш сержант преди мен… и ще влезеш в кадетския корпус още на другия ден.
— Сега вече знам, че си луд!
— Послушай съвета на татенцето. Неприятно ми е да ти го казвам, но ти си в достатъчна степен наивен, енергичен и искрен едновременно, за да станеш такъв офицер, какъвто войниците биха последвали и в най-тъпата и гадна ситуация. А що се отнася до мен… какво пък, аз съм един потенциален подофицер с подходящ за функциите на сержанта песимистичен възглед, предназначен да охлажда ентусиазма на такива като теб. Някой ден ще стана фатмак… и в момента, когато изпълня своите задължителни двадесет години служба, ще се оттегля и ще си потърся подходяща професия — ченге, вероятно. Ще се оженя за някоя простодушна женица със същите елементарни вкусове, които имам и аз, ще следя спортните събития, ще ходя на риболов и ще се разпадам на парчета от кеф.
Ейс спря да си чеше езика и отпи от чашата.
— Но ти — продължи след това той. — ще останеш в армията да дослужваш и вероятно ще достигнеш много висок чин. Ще загинеш геройски, а аз ще прочета за гибелта ти във вестниците и гордо ще кажа: „Познавах го някога. От време на време даже му давах пари в заем — бяхме заедно ефрейтори.“ Готино, нали?
— Никога не съм се замислял за всичко това, — отвърнах бавно аз. — Имам намерение просто да отслужа срока си.
Той се намръщи.
— Ти виждал ли си наскоро такива, които да се уволняват? Нима се надяваш да си изкараш службата за две години?
Той имаше основание. Докато войната продължаваше, „срокът“ нямате да изтече — не и за капсулните войници. Въпросът за края на службата се определяше от отношението към нея. Тези от нас, които бяха тук само заради „срока“, можеха поне да се чувстват като временно пребиваващи; те можеха да си кажат: „Когато тази въшлива война свърши“… Един човек, който е дошъл да прави кариера, не произнася думи като тези; той не се готви да ходи никъде другаде, стои неотклонно до полка си — или умира. Защото преди да изтече най-важният етап от живота му — двадесетгодишния, уволнението или смъртта в бой за него са две равноценни възможности.