От друга страна, уволняващите се по-рано също нямаха богат избор. Но ако започнеш „да правиш кариера“ и после не изкараш двадесетте… е да, те биха могли да ти дадат някои оскъдни привилегии, без да те задържат, щом като не искаш повече да останеш.
— Вероятно не две години — съгласих се аз. — Но войната няма да продължи вечно.
— Нима?
— Че как иначе?
— Благословен да съм, ако зная. Това са секрети, които никой не ми съобщава. Но май не срокът те безпокои, приятел. Имаш ли гадже?
— Не. По-точно, имах. — отговорих замислено — Бяхме… просто приятели. — Това не беше нищо повече от едно леко украшение, което прикачих към истината, защото Ейс изглежда очакваше именно такъв отговор. Кармен не беше мое момиче и нищо не ми бе обещавала — но наистина се обръщаше в писмата си към мен със „Скъпо момче“ в редките случаи, когато ми пишеше.
Ейс мъдро поклати глава.
— С тях винаги е така. Те предпочитат да се омъжат за цивилен, така могат постоянно да държат някой край себе си, за да го тормозят, когато не са в настроение. Няма значение, синко — още щом се уволниш, ще започнат да ти се натискат, няма да те оставят на мира. Бракът е бедствие за младия човек и удобство за възрастния. — Той надникна в чашата ми. — Повдига ми се, като те гледам да пиеш тази помия.
— Аз изпитвам същото към твоя коктейл — казах му.
Той сви рамене.
— Въпрос на вкус. Да свършваме вече.
— Да свършваме.
Скоро след това Ейс се зае с любимия си спорт — отиде да играе карти, а аз тръгнах да се поразходя; имах нужда да остана насаме, за да поразмисля.
Да стана професионален военен? Ако оставим настрана темата за повишението, нима исках да направя кариера? Нали бях влязъл в казармата, за да получа своите граждански привилегии? Ако останех в армията, щях да бъда толкова далеч от привилегията да гласувам, колкото ако никога не се бях записвал доброволец… защото докато си в униформа, нямаш право да гласуваш. Което само по себе си беше правилно, разбира се — ако позволяха на Лудите глави да гласуват, то тези идиоти сигурно щяха да се обявят срещу поредната военна кампания на правителството, а това не биваше да става.
Значи, бях постъпил на служба, за да извоювам правото си на глас.
Но дали наистина беше точно така?
Нима някога ме е било грижа за гласуването? Интересували са ме главно престижът, гордостта, статутът на гражданин, а не толкова самите избори.
Не, и това не беше съвсем вярно.
Не бих могъл и с цената на живота си да си спомня защо се бях записал войник. И едва ли някога щях да разгадая докрай собствения си подтик.
Всъщност, не процесът на гласуването правеше от отделния индивид гражданин. Нашият лейтенант беше гражданин в най-истинския смисъл на думата, макар че не доживя достатъчно дълго, за да пусне избирателната бюлетина. Той „гласуваше“ всеки път, когато се спускаше.
Същото би могло да се каже и за мен!
Стори ми се, че чух полковник Дюбоа в мислите си: „Гражданството е един вид отношение, състояние на ума, емоционално убеждение, че цялото е по-голямо от частта… и че частта трябва да бъде горда от готовността си смирено да се жертва, за да може цялото да живее.“
Все още не знаех, дали изгарям от желание да поставя своето единствено тяло „между родния дом и опустошението на войната“ — аз продължавах да треперя при всяко спускане и едно такова „опустошение“ можеше да се окаже пагубно за психиката ми. Но въпреки това аз вече разбирах какво бе имал предвид полковник Дюбоа. МП определяше начина ми на съществуване; тя беше моя и аз й принадлежах. Ако МП се държеше така, че да разчупи монотонността на делника, тогава и аз вършех същото. Патриотизмът беше малко скрит и неясен за мен, твърде всеобхватен, за да мога да го осъзная напълно. Но МП беше моят колектив. Всички те бяха семейството, което бях напуснал; те бяха братята, които никога не съм имал, по-близки, отколкото бяхме някога с Карл. Ако ги зарежех сега, щях да се затрия.
И тъй, защо да не се опитам да направя кариера?