Добре, добре — но каква е тази безсмислица — да се явявам пак пред комисия и да държа изпити? Все пак в идеята да стана офицер имаше нещо ново. Можех да си представя как ще избутам някакси тези двадесет години и после ще му гледам лесното, точно както Ейс ми го описа, с ленти на гърдите си и плюшени пантофи на краката… или вечери в Дома на ветерана, припомняйки си старото време в компанията на онези оцелели бойни другари, които бяха част от миналото. Но чак пък кадетски корпус? Сякаш чух отново как Ал Дженкинз изтърси на едно от неофициалните групови разисквания, които имахме по тези въпроси: „Аз съм обикновен редник! И ще си остана такъв! Когато си редови, ти нямаш никакви допълнителни задължения. Кой иска да бъде офицер? Или дори сержант? Ти дишаш същия въздух като тях, нали? Ядеш от същата храна. Посещаваш същите места, правиш същите спускания. Но без никакви излишни грижи“.
Ал имаше основание. Какво въобще ми бяха донесли нашивките? Нищо, освен неприятности и някоя и друга цицина в повече.
Въпреки това на мен ми беше ясно, че ще стана сержант, ако някога ми предложат. Не се отдръпвай, ако си десантчик! Капсулният воин не се отказва от нищо; той пристъпва напред и поема отговорността. Същото важи и за полагането на изпитите за офицерско звание, предполагам.
Но това едва ли щеше да го бъде. Кой бях аз да си въобразявам, че някога бих могъл да се превърна в един нов лейтенант Рашчак?
Моята разходка неусетно ме беше отвела близо до кандидатската школа, макар че не вярвам да съм имал намерение нарочно да дойда до тук. Една рота кадети бяха навън на своя сборен плац, придвижвайки се в тръс; отстрани изглеждаха досущ като новобранците в Базовия лагер „Къри“ Слънцето препичаше и плацът като място за дресировка съвсем не предлагаше онези удобства, които съпровождаха неофициалните ни сбирки в десантния салон на „Роджър Йънг“ — не бях преминавал отвъд преграда номер 30, откакто завърших Базовия курс; време беше да преодолея още една психологическа бариера, насадена в съзнанието ми през периода на началното обучение.
Погледах ги малко как се потят в униформите си; чух също как сержантите ги ругаят. Стара, позната история. Поклатих глава и се отдалечих от там — върнах се в казармата, отидох право в дясното крило, където бяха настанени почиващите офицери и потърсих стаята на Джели.
Той беше вътре, беше качил краката си на масата и четеше в захлас някакво илюстровано списание. Почуках по рамката на открехнатата врата. Той вдигна очи и промърмори:
— Да?
— Сержант… тоест, лейтенант…
— Изплюй камъчето!
— Сър, искам да направя кариера.
Джели свали краката си на пода.
— Вдигни дясната си ръка.
Той ме закле, протегна се към чекмеджето на масата и извади отвътре някакви хартии.
Оказа се, че документите ми бяха приготвени предварително и ме очакваха, трябваше само да се подпиша. А аз дори не бях казал на Ейс къде отивам. Ама че работа.
XII
Съвсем не е достатъчно един офицер да бъде способен… Той трябва да бъде също и джентълмен с либерално образование, с изтънчени маниери, изискано вежлив и с най-фино чувство за лична чест… Нито една достойна постъпка на подчинения не трябва да убягва от вниманието му, дори ако наградата е само една дума на одобрение. От друга страна, той не трябва да бъде сляп дори и за единичен случай на грешка на някой подчинен.
Честен, каквито са политическите принципи, за които се сражаваме… Самите кораби трябва да бъдат управлявани от система на абсолютен деспотизъм.
Убеден съм, че сега ви изясних огромните отговорности… Трябва да дадем най-доброто от себе си в това дело.
„Роджър Йънг“ отново се връщаше в базата, както за подновяване на капсулите, така и за попълнение на личния състав. Ал Дженкинз си беше докарал белята, прикривайки нашето оттегляне. Отчето също бе загинало. Отгоре на всичко аз трябваше да бъда преместен. Носех съвсем нови сержантски нашивки (сега бях заел мястото на Милиачо), но имах предчувствие, че и Ейс щеше да си сложи същите веднага щом напуснех кораба. Произвеждайки ме в сержант, Джели ми беше дал едно „допълнително ускорение“ за постъпване в кадетското училище. Устроиха ми напълно прилично изпращане.
Нищо не ми пречеше да се гордея с нашивките като малко момче. Преминах през входа на флотския космопорт, навирил нос и закрачих към карантинната служба, за да заверя документите си. Докато чаках служителя да сложи печат, аз дочух един любезен глас зад себе си: