Беше ми ясно какво има предвид. Жертви. Днес във войската има предостатъчно свободни места; все не могат да набавят толкова много обучени войници, че да ги запълнят.
— Да… но, татко, не ти ли се струва, че си малко възрастен, за да се занимаваш с военно дело? Би могъл да постъпиш във флотата или в тиловата служба, където да водиш разчетите…
— Исках да ида в МП и постигнах своето! — категорично отсече той. — Не съм по-стар от мнозина сержанти — всъщност, не съм чак толкова стар. Сине, простият факт, че съм с двадесет и две години по-голям от теб все още не означава, че мястото ми е в инвалидната количка. Възрастта също си има своите предимства.
В това изглежда наистина имаше нещо вярно. Спомних си как сержант Зим започваше първо с по-възрастните мъже, когато трябваше да раздава пробни „детски“ нашивки на новобранците. И баща ми никога не би сгафил в Базовия курс така, както аз — за него нямаше да има камшици. Вероятно той е бил набелязан като потенциален ефрейтор още преди да е завършил Базовия курс. Армията се нуждае от множество наистина зрели мъже в средните степени на своята йерархия; тя е една патерналистична организация.
Нямаше нужда да го питам защо е поискал да постъпи именно в МП, нито как е получил назначение за моя кораб. Почувствах се по-въодушевен, отколкото когато бях дете и той ме бе насърчавал с думи. Не любопитствах и защо се бе записал доброволец; усетих, че зная причината. Майка ми. Никой от нас не засегна тази тема щеше да бъде твърде болезнено и за двама ни.
Тук рязко смених посоката на разговора.
— Нека узная как си живял досега. Кажи ми къде си бил и с какво си се занимавал.
— Ами-и-и… Обучавах се в лагера „Сан Мартин“.
— Така ли? Значи не си бил в „Къри“?
— Този лагер е нов. Но порядките са същите. Само дето срокът на обучение е два месеца по-кратък от обичайното и в неделите не излизаш никъде. След лагера веднага подадох молба за „Роджър Йънг“, но нищо не излезе от това. Тогава ме изпратиха при Доброволците на МакСлатъри. Свестни момчета.
— Да, чувал съм. — Имаха репутацията на груби, сурови и пакостни типове, изглежда ги биваше почти колкото Лудите глави.
— Трябва да кажа, че това беше една добра бойна част. Участвах в няколко спускания заедно с тях и когато някой от момчетата си докараха белята, аз получих тези. — Той погледна към нашивките си. — Вече бях ефрейтор, когато се спуснахме над Шеол.
— Ти си бил там? И аз бях!
Почувствах баща си по-близък от всякога.
— Зная. По-точно знаех, че твоята част беше там. Ние се намирахме на около петдесет мили на север от вас, а може би и още по-близо. Поехме върху себе си удара при онази контраатака, когато те взеха да се излюпват с хиляди от земята като прилепи от пещера. — Баща ми сви рамене. — И така, когато всичко това свърши аз вече бях ефрейтор без отделение, защото от нашия колектив оцеляха само шепа хора. Тогава ме изпратиха тук. Можеше да отида при Кралските мечки на Кодиак, но аз си поговорих със сержанта по назначаването и работата се уреди, още повече, че на „Роджър Йънг“ имаше вакантно място за ефрейтор. Така че ето ме при теб.
— А кога реши да се присъединиш към армията? — Разбрах, че това беше неуместен въпрос веднага, щом го зададох, но трябваше да разсея спомена му за Доброволците на МакСлатъри; за един сирак от мъртва бойна команда е препоръчително да забрави случилото се колкото се може по-скоро.
— Почти веднага след Буенос Айрес — отвърна тихо баща ми.
— Разбирам.
Баща ми замълча за известно време. После каза с необичайно мека интонация:
— Не съм съвсем сигурен, че разбираш, синко.
— Какво?
— Ммм… Няма да ми е лесно да ти обясня. Несъмнено, загубата на майка ти изигра много важна роля за вземането на това решение. Но аз не се записах в армията, за да отмъщавам за нея при все че имах и това на ум. Много повече ми повлия ти.
— Аз ли?
— Да, ти. Сине, аз винаги съм те разбирал по-добре от майка ти — не я упреквай; една жена може да усети тези неща толкова, колкото птицата би се научила да плува. На мен ми беше ясно защо ти постъпи на служба, макар че се съмнявам — прости ми това — дали тогава познаваше достатъчно самия себе си. Поне половината ми гняв към теб беше проява на празно негодувание… защото ти стори нещо, за което дълбоко в сърцето си знаех, че трябваше да стане. Но и ти не си главната причина за моето отиване в армията… как да го кажа… ти само натисна спусъка. И ми помогна да избера рода войска.
Той направи пауза.
— Не бях във форма. След като ти се записа доброволец, аз дори бях на ръба на депресията и ми се наложи да се виждам често с моя хипнотерапевт — никога не си подозирал това, нали? Ние открихме — той и аз, че изпитвах огромно неудовлетворение от себе си. Когато ти ни напусна, аз си го изкарах на теб — но не ти беше причината и аз и моя терапевт знаехме това. Предполагам, че още от памтивека съм бил наясно каво се мъти: ние бяхме поканени да предложим на пазара военно оборудване цял месец преди да бъде обявено състоянието на тревога. Бяхме се ориентирали почти изцяло към военно производство, докато ти все още се обучаваше.