— Да, сър.
— Не ме наричайте „сър“. Ако аз ви нарека „сър“, това едва ли ще ви хареса.
Няма да описвам подробно училището за кандидат-офицери. То прилича в много отношения на Базовия лагер, но порядките тук са по-меки и навсякъде е пълно с книги. Сутрин поведението ни беше досущ като на новобранци, тъй като участвахме в занятия, които ни бяха познати от Базовия лагер и бойната част, и също както някога, сержантите ни мъмреха, когато не изпълнявахме съвестно задълженията си. Следобед ние ставахме кадети и „джентълмени“, декламирахме и слушахме лекции съгласно един безкраен списък от предмети: математика, галактография, ксенология, хипнопедия, логистика, стратегия и тактика, теория на комуникациите, военно законодателство, разчитане условията на терена, специално въоръжение и психология на управлението, накратко всичко от изхранването на новобранците до това защо някой си Ксеркс е загубил огромната си империя. И най-вече как самият ти да се справяш с бедите, докато следиш за още петдесет човека — да се грижиш за тях, да ги гледаш, да ги обличаш, да ги ръководиш, да ги пазиш и никога да не ги глезиш.
Ние разполагахме със собствени легла, макар че ги използвахме твърде рядко; имахме отделни стаи и душове, както и вътрешна водопроводна инсталация; а към всеки четирима кандидати бе прикрепен по един цивилен, който да им оправя леглата, да чисти стаите, да лъска обувките, да глади униформите и да изпълнява поръчките им. Тази служба не се считаше за лукс и наистина не беше; нейното предназначение бе да даде на студента повече време да се справя с всичко останало, като го облекчава от онова, с което всеки преминал през Базовия лагер вече може да се справя съвършено.
„Шест дена ще работиш подобно надарените мъже, а после на седмия и ти ще ходиш на въже.“
Или армейската версия на песента:
„а после на седмия обора чистиш натъжен“,
Която недвусмислено ти показва колко века назад се е полагал този вид общественополезен труд във войската. Бих искал да мога да хвана натясно поне един от онези цивилни, които си въобразяват, че ние безделничим и само си играем, като ги привикваме за по един месец в запас.
През всички вечери и дори в неделя ние учехме, докато очите ни се възпаляха и ушите ни почваха да бучат — после заспивахме (ако успеехме) с един хипнопедичен „преподавател“ под възглавницата, който ни бърбореше монотонно през цялата нощ.
Нашите маршови песни бяха подходящо подбрани: „Няма да ставам войник, няма да ставам войник! По-добре да остана зад плуга на старото време!“, „Повече не ща да изучавам войната“, „Не правете войник от момчето ми, крещи ридаещата майка“, както и любимата на всички — старата класическа „Благородните войници“ със своята хорова партия за малката Загубена Овца: „Бог храни съжаление към такива като нас. Баа! Я-а! Ба-а!“
Все пак аз не си спомням да съм се чувствал нещастен по време на престоя си в школата. Предполагам, че съм бил твърде зает. Никога не ме споходи и онзи задължителен психологически срив, който изживява всеки в Базовия лагер; неизменно присъстваше обаче страхът от това да не отпаднеш. Особено ме притесняваше моята слаба подготовка по математика. Съквартирантът ми, един жител на колонията Есперус със странното, но подходящо за него име „Ангел“, сядаше нощ след нощ, за да ме обучава допълнително.
Мнозина от инструкторите ни, особено офицерите, бяха инвалиди. Единствените, за които мога да си спомня, че разполагаха с пълен комплект от ръце, крака, зрение, слух и т.н., бяха някои от волнонаемните бойни инструктори — и то не всички. Нашият преподавател по нечестен бой се кипреше на един захранван с електричество стол, носеше пластична яка и беше напълно парализиран от врата надолу. Но езикът му не беше парализиран, очите му бяха като два фотоапарата и страстта, с която можеше да анализира и критикува това, което виждаше, компенсираше малкия му недостатък.
В началото аз се учудвах защо тези очевидни кандидати за физическо възстановяване и пълна пенсия не си вземат багажа и не си отидат вкъщи. После престанах да се чудя.
Навярно върхът на моята кадетска кариера беше посещението на младши лейтенант от флота Кармен Ибанес, черноокия младши патрулен офицер и обучен пилот на Корветния транспортен съд „Манерхайм“. Карменсита изглеждаше невероятно. Наперена в белите си флотски дрехи и приблизително с ръста на преспапие, тя се появи в момента, когато моят клас беше строен за вечерния сбор. Невъзмутимо обходи строя. Можеше да се чуе как очните ябълки на съседите ми проскърцват, когато тя преминаваше. Насочи се право към дежурния офицер и попита за мен с ясен глас, който звънна над плаца.