Известно ли ви е колко време е необходимо, за да запълним под влияние на демографския фактор цялата вселена, така че да застанем рамо до рамо? Отговорът ще ви порази, защото срокът за това е толкова кратък, че представлява само едно мигване на окото на фона на цялата човешка история.
Има ли човекът някакво „право“ да усвоява вселената?
Човекът, такъв какъвто е — едно диво животно с воля за оцеляване и със заявена способност да се справя с всяка конкуренция? Докато горепосочените истини не бъдат осъзнати, всичко, което се каже за нравствеността, войната и политиката, ще бъде безсмислено. Истинската нравственост произтича от познанието за това, какво всъщност представлява Човекът, а не от това, което доброжелателните и благоразумни стари лели биха желали да бъде.
Вселената ще ни даде възможност сами да узнаем след време дали човекът има някакво „право“ да се разселва в нея или не.
Междувременно МП ще продължават да съществуват, бдителни и маневрени, един преден пост на собствената ни раса в битката за оцеляване.
Към края на школата всеки от нас биваше прикомандирован към някой кораб за съвсем кратък период на стаж, където попадаше под надзора на опитен в бойните действия командир. Това представляваше една последна проверка преди изпитната сесия. Бордовият инструктор можеше да реши, че не си показал нужната подготовка. Можеше да поискаш апелативна комисия, но никога не съм чувал някой да го е правил; обикновено или се явяваха на поправителен изпит, или не ги виждахме повече в кадетския корпус.
Някои не се бяха провалили; просто бяха загинали, защото временните им назначения бяха за кораби, на които им предстоеше да предприемат бойни действия. От нас се изискваше да държим бойните си раници окомплектовани — веднъж по време на обяда всички офицери кадети бяха повикани на сбор. Не успях да се нахраня като хората, и ето че се оказах командир на кадетска рота. Подобно на новобранските нашивки, това е една чест, която носи предимно неудобства. След по-малко от два дни дойде и моята собствена повиквателна.
Втурнах се към кабинета на Коменданта. Вещите ми бяха опаковани в преметнатата през рамо мешка и освен това се чувствах велик. Беше ми писнало от учението в късните часове, от възпалените очи и от недоспиването, от глупавото зубрене на уроци; няколко седмици в празничната компания на боен отряд — именно от това се нуждаеше Джони!
Преминах покрай някакви новопристигнали кадети, които маршируваха в плътен строй, всеки с онзи мрачен поглед, който кандидат-офицерът придобива, когато разбере, че е възможно да е сгрешил, като е поискал да стане офицер — и открих, че си свирукам.
Замълчах едва пред вратата на началника.
Там имаше още двама като мен, кадетите Хасан и Бърд. Хасан Мохамеданина бе най-възрастният човек в нашия клас и ми приличаше на духа, който персийският рибар пуснал от бутилката, докато Бърд не беше много по-голям от врабче и съвсем не бе страшен.
Скоро бяхме въведени в светая светих на кадетския корпус. Комендантът седеше в своя неизменен стол на колелца — никога не го видяхме да става от него, освен на съботната проверка. Струва ми се, че вървенето му причиняваше болка. Всичко това не значи, че въобще не го виждахме — можеш да правиш изпитания, обръщаш се и откриваш същия този стол на колелца зад гърба си и полковник Нилсен започва да посочва грешките ти. Ние никога не прекъсвахме работата си — имаше постоянна заповед да не командваме „Внимание!“, но появата му винаги ни объркваше. Изглеждаше, че има шестима полковници Нилсен.
Комендантът имаше постоянен чин на флотски генерал (да, същият този Нилсен); неговият чин на полковник в кадетския корпус беше временен, в очакване на второ уволнение, което да му позволи да се оттегли окончателно. Аз веднъж попитах един касиер за това и той потвърди, че според правилата Комендантът получаваше заплата само на полковник — но би могъл да си възвърне заплащането на флотски генерал от деня, в който се уволни отново.
И тъй, както казваше Ейс, всякакви ги има — не мога да си представя, че ще избера да получавам половин заплата само заради привилегията да шашкам стадо кадети.
Полковник Нилсен вдигна поглед и поздрави:
— Добро утро, господа. Разполагайте се удобно.
Аз седнах, но не се почувствах комфортно. Той тромаво приближи до машината за кафе, напълни четири чаши и Хасан му помогна да ги пренесе оттам. Не ми се пиеше кафе, но един кадет никога не отхвърля гостоприемството на коменданта. Полковникът не ни изчака и сръбна една глътка.