Аз въздъхнах.
— За какво, сър?
— А защо не? Вярно е, че ние помагаме на пострадалите. Но ние правим това при различни обстоятелства, докато трае сражението и чрез заповеди до човека, който оказва помощта. Но тази помощ никога не може да бъде извинение да се напусне битката в присъствието на врага. Семейството на това момче се опитвало в продължение на век и половина да издейства оправдание за постъпката му. Без успех, естествено. Имало е съмнения относно някой подробности около случката, но никакви съмнения, че без заповед е напуснал поста си по време на битката. Наистина, той бил зелен като тревата и е имал късмет, че не са го обесили.
Полковник Нилсен ме прикова с хладнокръвния си поглед.
— Мистър Рико, това би ли могло да се случи на теб?
Преглътнах:
— Надявам се, не, сър.
— Нека ти кажа как подобно събитие би могло да те връхлети при твоето първо чирашко пътуване. Да предположим, че участваш във военна операция ведно с множество кораби и един напълно комплектован полк при спускането. Офицерите скачат първи, разбира се. В това има и предимства, има и недостатъци, но ние го правим от морални съображения; нито един рейнджър никога не докосва земята на вражеска планета без офицер. Да предположим, че Дървениците са узнали този факт — това е съвсем правдоподобно. Да допуснем, че те си изработят някаква хитрост, чрез която да премахнат онези, които първи стъпят на земята… но тяхната клопка едва ли ще бъде достатъчна, за да погуби всички участници в десанта. Сега да предположим (тъй като ти си свръхщатно назначен), че трябва да вземеш нечия свободна капсула, вместо да се спуснеш веднага и да бъдеш обстрелян от първата вражеска вълна. Какво друго ти остава?
— Ами… не съм съвсем сигурен, сър.
— Ти току-що си наследил командването на цял полк. Какво ще правите с вашето командване, мистър? Отговори ми бързо. Дървениците няма да чакат!
— Ами… — улових един отговор направо от учебника и го повторих като папагал — ще поема командването и ще действам доколкото обстоятелствата ми позволяват, сър. Съгласно тактическата ситуация: такава, каквато я виждам.
— Хубава работа! — изгрухтя полковникът. — И без съмнение ще си получиш дървения костюм. Това е всичко, което човек може да си изпроси в гадна ситуация като тази. Но аз се надявам, че ти все пак ще полетиш надолу и ще изкрещиш заповедите си до някого. Няма значение дали те ще имат смисъл, или не. Ние не очакваме домашните котета да влязат в битка с дивите котки и да ги победят. Ние очакваме от тях само да опитат. Е добре, станете. Вдигнете десните си ръце.
Той с мъка се изправи на крака. Тридесет секунди по-късно ние бяхме офицери — „временни, извънщатни и в изпитателен срок“.
Помислих си, че ще ни даде пагоните и ще ни отпрати. Предполагаше се, че не си ги купуваме — те са нещо като заем, подобно на временното назначение, което представляват. Вместо това той се отпусна назад и почти заприлича на нормален човек.
— Вижте какво, момчета, обясних ви колко трудно ще ви бъде. Искам да се замислите предварително, да планирате какви стъпки бихте предприели срещу всяка комбинация от злини, които могат да ви сполетят, да осъзнаете до болка, че вашият живот е на разположение на подчинените ви, а не на вас, за да го хвърляте в самоубийствени домогвания за слава… и че вашият живот не ви принадлежи, та да го съхранявате тогава, когато положението изисква да го пожертвате. Искам болезнено да съзнавате този факт преди всяко спускане, така че да останете спокойни, когато ви връхлетят бедите, макар че това едва ли е възможно. Ще ми се да ви попитам още нещо. Кой е единственият фактор, който може да ви спаси, когато психическото натоварване е твърде голямо? Някой може ли да ми каже?
Никой не отговори.
— О, хайде де — настоя с насмешливо изражение полковник Нилсен. — Вие не сте новобранци. Мистър Хасан!
— Сержантът, сър — отговори Мохамеданина.
— Очевидно. Той вероятно е по-възрастен от вас, има повече спускания в биографията си и несъмнено познава отряда по-добре. Тъй като не носи на плещите си този сковаващ товар на отговорността, който поема върху себе си главнокомандващият, той може да разсъждава по-трезво от вас. Поискайте съвет от него. Разполагате с една съобщителна мрежа за тази цел. Молбата ви няма да намали уважението му към вас, той е свикнал да се консултират с него. Ако не го сториш, той ще сметне, че си наивен, един самоуверен като петел всезнайко… и с това нещата ще свършат. Пък и ти не си длъжен да приемаш съвсем буквално съвета му. Дали ще използваш идеите му, или те ще ти подскажат някой по-различен план — вземи сам решението си и оповести заповедите си. Единственото, което може да предизвика ужас в сърцето на кадърния взводен сержант, е да осъзнае, че началникът му изпада в паника и не може да събере мислите си. Никога не е съществувала бойна част, в която офицерите и войниците да са били по-зависими един от друг, отколкото в МП, и сержантите са спойката, с която са скрепени техните отношения. Не забравяйте това.