Джон Гришам
Звездният отбор
1
Адвокатската кантора „Финли и Фиг“ често се представяше като „бутикова фирма“. Подвеждащото название редовно се вмъкваше във всекидневните разговори и дори се появяваше в рекламните листовки, разпространявани от партньорите в търсене на клиенти. При умела употреба то създаваше впечатлението, че „Финли и Фиг“ е нещо повече от обичайните мърляви фирмички. Бутикова — тоест малка, талантлива и специализирана в дадена област. Бутикова — тоест изискана и модерна, както личеше от френския произход на думата. Бутикова — тоест напълно доволна да бъде малка, процъфтяваща и достъпна само за подбрани щастливци.
Наистина беше малка; останалото нямаше нищо общо с реалността. „Финли и Фиг“ се занимаваше предимно със злополуки — всекидневен досаден труд, който не предполагаше особени дарби или умения и не можеше да се нарече изискан или секси. Кантората беше малка, защото не можеше да си позволи да се разрасне. Никой не желаеше да работи в нея — включително двамата й собственици. Дори местоположението й говореше за унило всекидневие и незначителност. Виетнамският салон за масажи отляво и ремонтната работилница за косачки отдясно даваха да се разбере от пръв поглед, че „Финли и Фиг“ едва крета. Точно отсреща имаше друга бутикова фирма — омразната конкуренция, — а зад ъгъла дебнеха още адвокати. Всъщност кварталът гъмжеше от тях. Някои работеха сами, други в малки кантори, трети в подобни бутикови фирми.
„Финли и Фиг“ се намираше на Престън Авеню — оживена улица със стари едноетажни къщи, в които днес се развиваха всевъзможни търговски дейности. Предлагаха се стоки (алкохол, почистващи препарати), услуги (правни, зъболекарски, ремонтни, масажи) и кулинарни изделия (енчилади, баклава и пица за вкъщи). Оскар Финли бе спечелил сградата от един съдебен процес преди двайсет години. Липсата на престижност донякъде се компенсираше от удобното местоположение. Само на две крачки беше кръстовището на Престън Авеню, Бийч Авеню и Трийсет и осма улица — хаотичен възел от асфалт и прелитащи автомобили, гарантиращ поне по една добра катастрофа на седмица. Приходите идваха от злополуки, станали само на стотина метра от кантората. Други адвокатски фирми — били те бутикови или не — често бродеха наоколо да търсят евтина и удобна сграда, откъдето прегладнелите им адвокати да чуват скърцането на спирачки и трясъка на ламарини.
Разбира се, при наличието на двама партньори бе задължително единият да бъде обявен за старши, а другият за младши. Старши партньорът се наричаше Оскар Финли — шейсет и две годишен ветеран от суровите битки в безброй дела, събирани по неприветливите чикагски улици. Някога Оскар бе работил като уличен полицай, но го изгониха заради склонност към насилие. Едва не попадна в затвора, но навреме налучка верния път и постъпи в колеж, после завърши право. След като нито една фирма не пожела да го наеме, той основа своя собствена и започна да води дела за каквото му падне. Трийсет и две години по-късно просто не можеше да повярва, че е прахосал толкова много време за закъснели дългове, смачкани автомобилни брони, битови злополуки и скорострелни разводи. Все още живееше с първата си съпруга — ужасяваща жена, срещу която непрекъснато му се искаше да заведе дело за развод. Но не можеше да си го позволи. След трийсет и две години адвокатска дейност Оскар Финли не можеше да си позволи каквото и да било.
Младши партньорът му — а Оскар обичаше да казва: „Ще поръчам на младши партньора си да се заеме с това“, когато се опитваше да впечатли съдиите, другите адвокати и най-вече евентуалните клиенти — се наричаше Уоли Фиг, четирийсет и пет годишен. Уоли се смяташе за печен юрист и цветистите му реклами обещаваха всякакъв вид агресивно поведение: „Ние се сражаваме за правата ви!“, „Застрахователните компании треперят от нас!“ и „Не си поплюваме“. Подобни лозунги можеха да се зърнат по паркови пейки, междуградски автобуси, таксита, листовки за гимназиални футболни мачове и дори по уличните стълбове, макар че това нарушаваше няколко общински наредби. Рекламите обаче не стигаха до двете най-важни територии — телевизията и билбордовете. Уоли и Оскар все още спореха по този въпрос. Оскар отказваше да харчи пари — и телевизията, и билбордовете бяха ужасно скъпи, — а Уоли продължаваше да крои планове. Мечтата му беше да се види как излиза усмихнат и гладко сресан по телевизията, за да обсипе с ужасни обвинения застрахователните компании и да обещае огромни обезщетения на страдалците, проявили мъдростта да позвънят на неговия безплатен номер.