И тя затвори.
Абнър неусетно се бе приближил, любопитен да подочуе нещо от разговора. Отново търкаше дървения плот — за трети или четвърти път, откакто Дейвид се настани на бара.
— От службата — каза Дейвид и Абнър се навъси, сякаш това не вещаеше нищо добро. — Въпросният Рой Бартън ме търси и хвърля каквото му падне под ръка. Ех, ако можех да го видя. Дано да получи удар.
Абнър пристъпи по-близо.
— Не разбрах как се казваш.
— Дейвид Зинк.
— Приятно ми е. Виж, Дейвид, готвачът току-що дойде. Искаш ли нещо за ядене? Може би по-мазничко? Пържени картофи, лучени кръгчета или едно голямо кюфте?
— Искам двойна порция лучени кръгчета и голямо шише кетчуп.
— Така те искам.
Абнър изчезна. Дейвид допи поредната чаша „Блъди Мери“ и тръгна да търси тоалетната. Когато се върна, седна на старото място, погледна часовника — 9:28 — и зачака лучените кръгчета. По миризмата усещаше как цвърчат в горещата мазнина някъде отзад. Пияницата отдясно се наливаше с кафе и полагаше усилия да не затвори отново очи. Хлапакът продължаваше да мете и да подрежда масите.
Телефонът на бара завибрира. Беше жена му. Дейвид не си направи труда да отговори. Когато вибрирането спря, той изчака, после провери гласовата поща. Съобщението на Хелън беше каквото очакваше: „Дейвид, два пъти се обадиха от службата. Къде си? Какво правиш? Всички са много разтревожени. Добре ли си? Обади ми се веднага.“
Хелън работеше над докторат по история на изкуствата в Северозападния университет и когато тази сутрин я целуна за довиждане в седем без петнайсет, тя все още беше под завивките. Снощи се бе прибрал малко след десет, вечеряха пред телевизора с остатъци от лазаня и той заспа на канапето. Хелън беше с две години по-възрастна и искаше да забременее — нещо, което изглеждаше все по-невероятно при непрестанното изтощение на съпруга й. Междувременно тя се занимаваше с доктората си, без да си дава много труд.
Тихо писукане извести за ново послание от нея: „Къде си? Добре ли си? Моля те.“
Дейвид предпочиташе да не разговаря с нея в близките няколко часа. Иначе би трябвало да си признае, че нервите му не са издържали, и тя щеше да настоява да потърсят професионална помощ. Баща й беше психоаналитик, а майка й — брачен консултант, и цялото семейство вярваше, че всички проблеми и неясноти в този живот могат да бъдат разрешени с няколко часа терапия. Същевременно обаче Дейвид не можеше да понесе мисълта, че тя се побърква от притеснение.
Изпрати и текст: „Добре съм. Трябваше временно да изляза от офиса. Всичко ще бъде наред. Моля те, не се тревожи.“
Тя отговори: „Къде си?“
Лучените кръгчета пристигнаха — грамадна купчина горещи златистокафяви колелца, покрити с гъсто тесто и мазнина. Абнър ги сложи пред Дейвид и рече:
— Тия са най-добрите. Какво ще кажеш за чаша вода?
— Мислех си за една бира.
— Имаш я.
Абнър взе халба и пристъпи към крана.
— Сега пък жена ми ме търси — каза Дейвид. — Имаш ли жена?
— Не питай.
— Извинявай. Тя е чудесно момиче, мечтае за деца, но сякаш не можем да задвижим нещата. За миналата година имам четири хиляди работни часа, представяш ли си? Четири хиляди часа. Обикновено пристигам в седем сутринта и си тръгвам около десет вечерта. Това е в нормален ден, но не е рядкост да работя до малките часове. Така че, когато се прибера у дома, просто рухвам. Мисля, че миналия месец правихме секс. Веднъж. Направо да не повярваш. Аз съм на трийсет и една. Тя е на трийсет и три. И двамата сме в разцвета на силите си, искаме бебе, а моя милост заспива, щом помирише възглавницата.
Той отвори шишето с кетчуп и изсипа около една трета в чинията. Абнър сложи пред него запотена халба светла бира.
— Поне печелиш добре — каза барманът.
Дейвид хвана едно лучено кръгче, топна го в кетчупа и го лапна.
О, дума да няма, плащат ми. Щях ли да се подлагам на тия изтезания, ако не ми плащаха? — Той се озърна да види дали някой не слуша. Наоколо нямаше никого. Понижи глас и добави с пълна уста: — Аз съм адвокат с пет години стаж, за миналата година взех бруто триста бона. Това са много пари и тъй като нямам време за харчене, просто ги трупам в банката. Но погледни простата сметка. Отработих четири хиляди часа, но взех хонорар само за три. Три хиляди часа, максимумът за фирмата. Останалото отиде за фирмени задачи и благотворителна дейност. Слушаш ли, Абнър? Виждаш ми се отегчен.