— Слушам те. И друг път съм обслужвал адвокати. Знам колко са скучни.
Дейвид отпи дълга глътка бира и примлясна.
— Оценявам твоята откровеност.
— Просто си върша работата.
— Фирмата продава услугите ми по петстотин долара на час. Умножаваме по три хиляди. Това прави милион и половина за „Роган Ротбърг“, а на мен ми плащат мизерните триста бона. Умножаваме по петстотин души, вършещи горе-долу същата работа, и става ясно защо правните факултети са претъпкани с умни млади студенти, които си мислят, че искат да постъпят в голяма адвокатска фирма, да се докопат до партньорско място и да забогатеят. Отегчавам ли те, Абнър?
— Напротив.
— Искаш ли лучено кръгче?
— Не, благодаря.
Дейвид пъхна още едно панирано кръгче между пресъхналите си устни, после гаврътна на един дъх половината халба. Нещо изтропа шумно в края на бара. Пияницата отново бе стоварил глава върху плота.
— Кой е тоя? — попита Дейвид.
— Казва се Еди. Брат му е собственик на половината заведение, тъй че пие, без да плаща. До гуша ми е дошло от него.
Абнър отиде и каза нещо на Еди, но той не реагира. Барманът прибра кафената чаша, избърса плота, после бавно се върна при Дейвид.
— Значи обръщаш гръб на триста бона — заключи Абнър. — Какъв ти е планът?
Дейвид се разсмя твърде високо.
— План ли? Засега нямам. Преди два часа отивах на работа както винаги; сега съм психясал. — Отпи още една глътка. — Планът ми, Абнър, е дълго да седя тук и да се опитам да разбера какво стана с мен. Ще ми помогнеш ли?
— Това ми е работата.
— Ще си платя сметката и тази на Еди.
— Разбрахме се.
— Още една бира, ако обичаш.
4
След около час четене на вестник, ядене на кисело мляко и пиене на кафе Рошел Гибсън неохотно се хвана на работа. Първата й задача беше да провери в регистъра на клиентите за Честър Марино, вече намерил покой в евтин ковчег с бронзов обков на погребалната агенция „Ван Изъл и синове“. Оскар се оказа прав. Преди шест години фирмата бе оформила завещанието на мистър Марино. Рошел изрови тънката папка от килера до кухнята и я отнесе на Уоли, който работеше усърдно на бюрото си, отрупано с какво ли не.
Кабинетът на адвокат Уолис Т. Фиг някога бе служил за спалня, но преди години го поразшириха чрез изместване на стените и вратите. Сега определено нямаше вид на спалня, но и не приличаше на кабинет. Отначало стените бяха само на три метра и половина една от друга, после идваше рязка чупка надясно, към по-широко пространство, където Уоли седеше зад бюро в стил 50-те години на миналия век, което бе купил на разпродажба. По него се трупаха купища папки, изписани бележници и стотици хвърчащи листчета, което пораждаше у по-наивните посетители (включително евентуални клиенти) усещането, че зад това бюро седи извънредно зает и може би дори важен човек.
Както винаги, мис Гибсън се приближи бавно, като внимаваше да не събори някоя от камарите дебели правни томове и стари досиета, преграждащи пътя й. Подаде му папката и каза:
— Оформили сме завещанието на мистър Марино.
— Благодаря. Голямо ли е наследството?
— Не погледнах — каза тя и си тръгна.
Уоли отвори папката. Оказа се, че преди шест години мистър Марино бе работил като щатски ревизор с годишна заплата седемдесет хиляди долара и бе живял кротко в предградията с втората си съпруга и двете й деца. Току-що бе изплатил ипотеката на къщата — единственото им по-сериозно имущество. Бяха имали общи банкови сметки, пенсионни фондове и малко дългове. Единствената интересна подробност бе колекцията от бейзболни картички, която мистър Марино оценяваше на деветдесет хиляди долара. На четвърта страница в досието имаше ксерокопие на картичка от 1916 година с портрет на Джо Джаксън по прякор Босия в екип на „Уайт Сокс“, а отдолу Оскар бе изписал: 75000 долара. Оскар не си падаше по спорта и не бе споменал на Уоли за този малък куриоз. Мистър Марино би могъл и сам да напише простичкото завещание, но вместо това бе платил двеста и петдесет долара за услугите на „Финли и Фиг“. Докато четеше завещанието, Уоли осъзна, че тъй като всички други имоти са общи, целта е била двете доведени деца да не се докопат до колекцията. Мистър Марино я завещаваше на сина си Лайл. На пета страница Оскар бе надраскал: „Съпругата не знае за картичките“.
Уоли оцени наследството на около петстотин хиляди долара, което означаваше, че според действащите в момента правила адвокатите по завещанието на мистър Марино ще получат около пет хиляди. Ако не започнеше съдебен спор за бейзболните картички (а Уоли силно се надяваше да започне), изпълнението на завещанието щеше да мине отчайващо скучно и да приключи за около осемнайсет месеца. Но ако наследниците се изпокараха, Уоли можеше да протака нещата поне три години и да утрои печалбата. От завещания изплащаха сметките на кантората, а понякога дори си раздаваха и премии.