Фактът, че завещанието бе изготвено от „Финли и Фиг“, не означаваше нищо, когато се стигнеше до изпълнението. Всеки адвокат можеше да свърши работата и благодарение на богатия си опит от лова на клиенти в мътни води Уоли знаеше, че стотици гладни адвокати се ровят из некролозите и пресмятат хонорари. Струваше си да проверят Честър и да се ангажират с необходимата дейност за разчистване на депата му. Определено си заслужаваше да намине към „Ван Изъл и синове“ — една от многото погребални агенции в неговата редовна обиколка.
Шофьорската книжка на Уоли му беше отнета заради шофиране в нетрезво състояние и до края на наказанието оставаха още три месеца, но това не му пречеше да си кара колата. Все пак внимаваше и се движеща само по улиците около кантората, където познаваше полицаите. Когато имаше работа в центъра, пътуваше с автобус или с метрото.
„Ван Изъл и синове“ беше на няколко пресечки извън безопасната зона, но той реши да рискува. Хванеха ли го, все някак щеше да забаламоса полицията. Ако не успееше — имаше познати съдии. Постара се да кара по задните улички и да избягва оживеното движение.
Мистър Ван Изъл и тримата му синове отдавна не бяха сред живите, а погребалната им агенция преминаваше от ръка на ръка. Бизнесът западна, както и все така рекламираните „всеотдайни и грижовни услуги“. Уоли паркира на празното място отзад, заобиколи и влезе през главния вход, сякаш идваше да отдаде последна почит. Беше сряда, наближаваше десет сутринта и в първите секунди той не видя никого. Спря във фоайето и погледна графика за посещения. Честър беше през една врата вдясно, във втората от трите стаи за поклонение. Отляво имаше малък параклис. Един мъж с нездрав тен, кафеникави зъби и черен костюм се приближи към него и каза:
— Добро утро. С какво мога да ви помогна?
— Добро утро, мистър Грейбър — каза Уоли.
— О, пак сте вие.
— Винаги ми е приятно.
Веднъж Уоли се бе ръкувал с мистър Грейбър, но сега нямаше желание да повтори. Подозираше, че именно той подготвя труповете за погребение. Още помнеше мекото хладно докосване на дланта му. Мистър Грейбър също не протегна ръка. Всеки от двамата не харесваше професията на другия.
— Мистър Марино беше наш клиент — изрече сериозно Уоли.
— Посещенията при него са чак довечера — каза Грейбър.
— Да, видях. Но довечера ще съм извън града.
— Добре тогава.
Грейбър небрежно махна с ръка към стаите за поклонение.
— Сигурно други колеги не са минавали — каза Уоли.
Грейбър изсумтя и врътна очи към тавана.
— Знам ли? Не мога да ви хвана дирите на вас, адвокатите. Миналата седмица в онзи параклис там — Грейбър кимна към параклиса — имахме траурна служба за някакъв нелегален имигрант от Мексико. Беше го премазал булдозер. Адвокатите бяха повече от роднините. Горкият човек приживе никога не е бил толкова обичан.
— Колко мило — каза Уоли. Беше присъствал на траурната служба. „Финли и Фиг“ не успя да поеме делото. — Благодаря.
И той се отдалечи. Отмина първата стая — затворен ковчег, никакви посетители. Прекрачи във второто сумрачно помещение, шест на шест метра, с ковчег до едната стена и евтини столове покрай другите три. За радост на Уоли ковчегът беше затворен. Той сложи длан върху капака, сякаш се бореше да удържи сълзите си. Сякаш двамата с Честър споделяха един сетен миг на близост.
Обичайната тактика беше да се помотае наоколо няколко минути с надеждата да се появи някой роднина или приятел. Ако не, Уоли щеше да се подпише в книгата и да даде визитката си на Грейбър с изричното указание да каже на близките, че адвокатът на мистър Марино е идвал да поднесе своите почитания. Фирмата щеше да прати цветя за погребението и писмо до вдовицата, а след няколко дни Уоли щеше да я посети и да се държи така, сякаш семейството е длъжно да наеме „Финли и Фиг“, защото те са изготвили завещанието. Номерът минаваше в половината от случаите.
Уоли тъкмо си тръгваше, когато в стаята влезе млад мъж. Беше на около трийсет години, симпатичен, със сако и вратовръзка. Той погледна Уоли твърде скептично, както обикновено го гледаха повечето хора при първа среща, макар че това вече отдавна не го притесняваше. Когато двама непознати се срещат пред ковчег в празна стая, първите думи винаги са неловки. Най-сетне Уоли се представи, а младежът каза: