— Да… ъъъ… това е баща ми. Аз съм Лайл Марино.
Значи бъдещият собственик на една чудесна колекция бейзболни картички. Но Уоли не спомена за това.
— Баща ти беше клиент на моята адвокатска кантора — каза той. — Ние оформихме завещанието му. Искрено съжалявам.
— Благодаря — каза Лайл и малко се поотпусна. — Още не мога да повярвам. Миналата събота ходихме да гледаме мач на „Блекхоукс“. Изкарахме си чудесно. А сега е мъртъв.
— Моите съболезнования. Значи стана внезапно?
— Инфаркт. Ей така, изневиделица — щракна с пръсти Лайл. — В понеделник, както работел на бюрото си, изведнъж почнал да се поти и да се задъхва, после рухнал на пода. Мъртъв.
— Много съжалявам, Лайл — каза Уоли, сякаш се познаваха открай време.
Лайл потупа капака на ковчега и повтори:
— Просто не мога да повярвам.
Уоли трябваше да попълни някои празноти.
— Родителите ти са се развели преди около десет години, нали?
— Някъде там.
— Майка ти още ли е в града?
Лайл избърса очи с опакото на китката си.
— Да.
— А мащехата ти? В добри отношения ли сте?
— Не. Не си говорим. Разводът беше гаден.
Уоли едва сдържа усмивката си. Семейните вражди вдигаха хонорарите.
— Съжалявам. Тя се казваше…
— Мили.
— Точно така. Виж какво, Лайл, трябва да вървя. Ето картичката ми. — Уоли сръчно извади визитна картичка и му я подаде. — Честър беше страхотен човек — добави той. — Обади ни се, ако можем някак да помогнем.
Лайл взе картичката и я пъхна в джоба на панталона си. Гледаше разсеяно към ковчега.
— Извинявай, как ти е името?
— Фиг. Уоли Фиг.
— И си адвокат?
— Да. „Финли и Фиг“, малка бутикова фирма с активна дейност във всички по-големи съдилища.
— И си познавал баща ми?
— О, да, много добре. Той обичаше да събира бейзболни картички.
Лайл свали ръка от ковчега и се вгледа втренчено в лукавите очи на Уоли.
— Знаеш ли какво уби баща ми, мистър Фиг?
— Нали каза, че било инфаркт.
— Точно така. А знаеш ли какво предизвика инфаркта му?
— Ами… не.
Лайл хвърли поглед към вратата, за да се увери, че все още са сами. После се озърна из стаята, за да е съвсем сигурен. Прекрачи напред, така че обувките му почти докоснаха тези на Уоли, който очакваше да чуе, че Честър е бил убит по някакъв коварен начин.
— Чувал ли си за лекарство, наречено „Крейокс“? — попита шепнешком Лайл.
В търговския център близо до погребалната агенция имаше заведение на „Макдоналдс“. Уоли взе две кафета и двамата седнаха в едно закътано сепаре. Лайл носеше купчина листове — разпечатки на статии в интернет — и очевидно жадуваше да поговори с някого. През изминалите четирийсет и осем часа след смъртта на баща му „Крейокс“ не му излизаше от главата.
Лекарството беше на пазара от шест години и продажбите му бързо нарастваха. В повечето случаи то понижаваше холестерола на хората с наднормено тегло. Честър постепенно бе стигнал до сто и трийсет килограма, а това влоши и други показатели, но на първо място кръвното налягане и холестерола. Лайл тормозеше баща си заради теглото, но Честър просто не можеше да се удържи от нещо сладичко посред нощ. Методът му да се справи със стреса от гадния развод беше да седне на тъмно и да се натъпче със сладолед. Така и не можа да свали натрупаните килограми. Миналата година лекарят му предписа „Крейокс“ и холестеролът спадна драстично. По същото време той почна да се оплаква от сърцебиене и задух. Оплака се на доктора, който го увери, че няма нищо тревожно. Драстичното понижаване на холестерола беше далеч по-важно от тия дребни странични ефекти.
„Крейокс“ се изработваше от „Варик Лабс“. Фирмата от Ню Джърси заемаше в момента трето място сред десетте най-големи световни фармацевтични компании, с годишни продажби на стойност около двайсет и пет милиарда и дълга история на жестоки сблъсъци с федералното законодателство и частни съдебни искове.
— „Варик“ печелят от „Крейокс“ по шест милиарда годишно — информира го Лайл и размаха една статия. — Имат ежегоден ръст от десет на сто.