Уоли преглеждаше един лист, без да докосва кафето. Слушаше мълчаливо, но колелата се въртяха така бързо, че почти му се висше свят.
— А ето го най-хубавото. — Лайл измъкна нов лист. — Чувал ли си някога за адвокатска фирма, наречена „Зел и Потър“?
Уоли никога не бе чувал за „Крейокс“, макар донякъде да се чудеше как лекарят още не му го е препоръчал при неговите сто и осем килограма и леко повишен холестерол. Не бе чувал и за „Зел и Потър“, но, усещайки, че става дума за игра на едро, нямаше намерение да признае невежеството си.
— Мисля, че да — каза той и се навъси, сякаш се опитваше да си спомни.
— Голяма адвокатска фирма от Форт Лодърдейл.
— Точно така.
— Миналата седмица заведоха дело срещу „Варик“ във Флорида — огромен иск за смъртни случаи, причинени от „Крейокс“. Ето какво пише в „Маями Хералд“.
Уоли хвърли бърз поглед на статията и сърцето му заподскача.
— Сигурно си чувал за това дело — добави Лайл.
Уоли вечно се смайваше от наивността на обикновения човек. Всяка година в Съединените щати се завеждаха над два милиона съдебни дела, а горкият Лайл си въобразяваше, че Уоли е забелязал едно-единствено от тях в Южна Флорида.
— Да, следя го внимателно — каза Уоли.
— Твоята фирма занимава ли се с такива дела? — попита невинно Лайл.
— Това ни е специалността — каза Уоли. — Занимаваме се най-вече с телесни повреди и смъртни случаи. Страшно бих искал да се захванем с „Варик Лабс“.
— Наистина? Съдили ли сте ги досега?
— Не, но сме съдили повечето големи фармацевтични компании.
— Страхотно. Значи ще поемете случая с татко?
И още как, помисли си Уоли, но от дългогодишен опит знаеше, че не бива да прибързва. Или поне да не проявява прекален оптимизъм.
— Да кажем, че случаят има сериозен потенциал. Трябва да докладвам на моя старши партньор, да проуча нещата, да поговоря с момчетата от „Зел и Потър“, изобщо да се подготвя. Колективните искове са много сложна работа.
И могат да бъдат безумно печеливши, бе главната мисъл на Уоли в момента.
— Благодаря, мистър Фиг.
В единайсет без пет Абнър леко се оживи. Започна да се озърта към вратата и продължи да лъска с бяла кърпа чашите за мартини. Еди пак се беше събудил и пиеше кафе, но продължаваше да не е на този свят. Накрая Абнър каза:
— Слушай, Дейвид, би ли ми направил една услуга?
— Естествено.
— Можеш ли да се преместиш два стола настрани? Този, на който седиш, е резервиран за единайсет часа всяка сутрин.
Дейвид погледна надясно — между него и Еди имаше осем празни стола. Отляво имаше още седем до края на бара.
— Шегуваш ли се? — попита той.
— Хайде де.
Абнър грабна почти празната халба, смени я с пълна и сложи всичко пред втория стол отляво. Дейвид бавно се надигна и последва бирата.
— Какъв е номерът? — попита той.
— Ще видиш.
Абнър кимна към вратата. Бяха сами в бара, ако не се броеше Еди.
След няколко минути вратата се отвори и на прага застана възрастен азиатец. Беше облечен със спретната униформа, папийонка и шофьорска фуражка. Придружаваше една много по-възрастна дама. Жената се подпираше на бастун и вървеше без чужда помощ, но шофьорът не изоставаше нито на крачка. Двамата бавно се затътриха към бара. Дейвид гледаше като омагьосан — дали най-после почваше да халюцинира, или всичко бе истина? Абнър забъркваше коктейл и също ги гледаше. Еди мънкаше нещо под носа си.
— Добро утро, мис Спенс — каза любезно Абнър и едва не се поклони.
— Добро утро, Абнър.
Старицата бавно се надигна и внимателно възседна високия стол. Шофьорът следваше движенията й с две ръце, но не я докосваше. Щом се настани удобно, тя каза:
— За мен както винаги.
Шофьорът кимна на Абнър, после отстъпи назад и тихо напусна бара.
Мис Спенс беше с палто от норка, едри перли около тънката шия и дебели слоеве руж и грим, които не успяваха да прикрият факта, че е най-малко на деветдесет години. Дейвид веднага й се възхити. Собствената му баба беше на деветдесет и две, вързана с каиши за леглото в старческия дом и напълно загубила връзка със света, а тази достолепна дама идваше да си пийне едно преди обяд.
Тя не го погледна. Абнър приключи с приготвянето на коктейла — озадачаваща комбинация от съставки.