— Проведохте ли клинични тестове за „Амоксолин“?
— Да.
— И къде се състояха те?
— В Африка.
— Къде по-точно?
Юландър извъртя очи и се намръщи.
— Ами… ъъъ… не съм много сигурен. Трябва да проверя.
Дейвид бавно се приближи до своята маса, прерови няколко документа и взе една тънка папка. Отвори я и прелисти страниците. После попита, сякаш четеше директно от доклада:
— В кои три африкански държави „Варик“ са провели клинични тестове за хапчето „Амоксолин“?
— Уганда със сигурност. Другите не…
— Какво ще кажете за Уганда, Ботсвана и Сомалия? — попита Дейвид.
— Да, мисля, че бяха тези.
— Колко жени участваха в тестовете?
— Разполагате с информацията, нали, мистър Зинк?
— Как ви звучи цифрата четиристотин?
— Възможно е.
— И каква сума е платила компанията на всяка африканка, прекратила бременността си с едно от хапчетата ви?
— Навярно знаете отговора, мистър Зинк.
— Петдесет долара на зародиш. Така ли е, доктор Юландър?
— Предполагам.
— Не е нужно да предполагате, докторе. Докладът е пред мен.
Дейвид прелисти на следващата страница и изчака ефектът от думите му да се разпространи из залата. Надин Карос се изправи и заяви:
— Възразявам, ваша чест. Докладът, използван от мистър Зинк, не е доказателство. Аз не съм го виждала.
— О, убеден съм, че го е виждала, господин съдия — отвърна Дейвид. — Всички големи клечки във „Варик“ са запознати с него.
— Какъв е този доклад, мистър Зинк? — попита Сийрайт.
— Това е разследване, проведено от Световната здравна организация през две хиляди и втора година. Техните експерти са проучили действията на най-големите фармацевтични компании в света и начините, по които те използват опитни мишки на два крака в бедни страни, за да изпитват лекарствата си, преди да започнат да ги продават в по-богатите държави.
Съдията вдигна ръце и каза:
— Достатъчно. Нямате право да използвате доклада, ако не е приложен като доказателство.
— Не го прилагам като доказателство, ваша чест. Просто искам да дискредитирам свидетеля и да поставя под съмнение отличната репутация на прекрасната му компания.
В този момент Дейвид не се притесняваше от избора си на думи. Какво можеше да загуби?
Съдия Сийрайт се намръщи и отново се почеса по брадичката. Изглеждаше объркан.
— Мисис Карос — заяви той.
— Адвокатът излага факти от доклад, който не представлява доказателство. Заседателите няма как да го прочетат, освен ако документът не бъде приет като такова — отговори спокойно тя, въпреки че беше видимо раздразнена.
— Ето какво ще направим, мистър Зинк. Позволявам ви да използвате доклада единствено за да дискредитирате свидетеля. Информацията обаче трябва да бъде представена по изключително точен начин. Не бива да я изопачавате така, че да служи на целите ви. Ясно ли е?
— Разбира се, господин съдия. Искате ли да получите екземпляр от доклада?
— Да.
Дейвид отиде до своята маса и взе още две папки. Докато вървеше самоуверено през залата, заяви:
— Имам и копие за „Варик“, макар да съм сигурен, че вече са го чели. Вероятно са го заровили в някое мазе.
— Прекратете страничните коментари, мистър Зинк — изръмжа съдията.
— Извинявам се — отвърна Дейвид.
Той подаде едната папка на Сийрайт и хвърли другата на масата пред Надин Карос. После погледна бележките си и отново се втренчи в доктор Юландър.
— Е, докторе, да продължим с „Амоксолин“. Когато изпитваше лекарството, компанията притесняваше ли се за възрастта на младите африканки?
За няколко секунди Юландър не беше в състояние да отговори. Накрая промърмори:
— Да, определено.
— Чудесно. И каква беше долната възрастова граница, доктор Юландър? Какви бяха изискванията на „Варик“?
— Жените трябваше да са навършили осемнайсет години.
— Някога чели ли сте доклада, докторе?
Юландър отчаяно потърси помощта на Надин Карос. Подобно на колегите си, тя бе свела очи и не смееше да погледне никого. Свидетелят отвърна неубедително:
— Не.
Заседател номер 37, петдесет и една годишен чернокож мъж, издаде съскащ звук, който бе чут от всички в залата и прозвуча като „по дяволите“.