Един „Пърл Харбър“ — обяви той и сложи чашата пред нея.
Тя бавно я вдигна към Устните си, отпи със затворени очи, задържа глътката в устата си, после отправи към Абнър едва забележима сбръчкана усмивка. Той сякаш едва сега си пое дъх.
Дейвид, все още не много пиян, но на път да го постигне, се приведе към нея и попита:
— Често ли идвате тук?
Абнър се задави и вдигна длани пред Дейвид.
— Мис Спенс е редовен клиент и желае да пие на спокойствие — обясни панически той.
Мис Спенс отпи нова глътка, пак със затворени очи.
— Иска да пие на спокойствие в бар? — попита смаяно Дейвид.
— Да! — отсече Абнър.
— Е, изглежда, че е избрала подходящото място — каза Дейвид и размаха ръка към празния салон. — Тук е същинска пустиня. Случва ли се изобщо да има навалица?
— Тихо — настоя Абнър. Лицето му умоляваше: „Кротувай за малко.“
Но Дейвид не мирясваше.
— Така де, цяла сутрин имаш само двама клиенти, мен и Еди, а той, както знаем, не си плаща сметката.
В момента Еди вдигаше неуверено чаша кафе към лицето си, но не успяваше да си налучка устата. Очевидно не бе чул коментара на Дейвид.
— Престани — изръмжа Абнър. — Или ще те помоля да напуснеш.
— Извинявай — каза Дейвид и млъкна. Не искаше да си тръгва, защото нямаше представа къде да отиде.
Третата глътка разчупи леда. Мис Спенс отвори очи и се огледа. После изрече с бавен старчески глас:
— Да, често идвам. От понеделник до събота. А вие?
— За пръв път — каза Дейвид, — но едва ли ще е последен. След днешния ден вероятно ще имам повече време и причини за пиене. Наздраве.
Той се пресегна с халбата и много внимателно докосна нейната чаша.
— Наздраве — каза тя. — И защо сте тук, младежо?
— Дълга история и става все по-дълга. Вие защо сте тук?
— О, не знам. Навик, предполагам. Шест дни седмично… откога, Абнър?
— Поне от двайсет години.
Тя явно не искаше да чуе дългата история на Дейвид. Отпи още една малка глътка и започна да клюма. Изведнъж на Дейвид също му се доспа.
5
Хелън Зинк пристигна в Тръст Тауър в дванайсет и няколко минути. Докато караше към центъра, тя се опита за стотен път да се свърже по телефона с мъжа си, но без успех. В 9:33 той й бе пратил съобщение да не се тревожи, а в 10:42 дойде вторият и последен текст: „Кротко, де. Добре съм. Не се панирай.“
Хелън паркира в един гараж, изтича по улицата и влезе във фоайето на сградата. След минути излезе от асансьора на деветдесет и третия етаж. Момичето от приемната я отведе до малка заседателна зала и я остави да чака сама. Макар че беше време за обяд, във фирмата не се гледаше с добро око на онези, които излизаха да ядат навън. Добрата храна и чистият въздух бяха едва ли не табу. От време на време някой от големите партньори извеждаше клиент на скъп обяд, който клиентът в края на краищата щеше да плати чрез старите трикове на раздути сметки и хонорари, но по правило — макар и неписано — сътрудниците и младши партньорите хапваха набързо по някой сандвич от автомата. Обикновено Дейвид закусваше и обядваше на бюрото си, а не бе рядкост и да вечеря там. Веднъж се похвали на Хелън, че е вписал по един час в сметките на трима клиенти, докато всъщност нагъвал пушена риба тон с чипс и диетична кола. Тя се надяваше, че той се шегува.
От сватбата насам теглото му все растеше — Хелън не можеше да прецени съвсем точно, но трябва да бе качил поне дванайсет килограма. Някога той участваше в маратони и излишните килограми още ги нямаше. Сега непрестанното хранене с долнопробни боклуци и почти пълната липса на физическо натоварване тревожеха и двамата. На деветдесет и третия етаж фирмата имаше чудесна и съвсем празна фитнес зала, но идеите за стремеж към добро здраве си оставаха празни приказки. При „Роган Ротбърг“ часът между дванайсет и един не се различаваше от който и да било друг час в денонощието.
За пет години това бе второто идване на Хелън във фирмата. Посещенията на съпругите не се забраняваха, но и не бяха желани. Нямаше никаква причина да бъде тук, а и нямаше желание да гледа това място или да общува с тези хора след купищата ужасни истории, които бе чувала от Дейвид. Два пъти годишно отиваха заедно на някое отвратително събиране, целящо да породи дружески дух между изтормозените адвокати и техните пренебрегвани съпруги. Тия сбирки неизменно се превръщаха в пиянски купони с непристойни, излагащи сцени. Вземи тълпа преуморени адвокати, дай им пиене и гледай какво става.