Дейвид използваше цялото си въображение, но думите му звучаха правдоподобно.
— Вие казахте ли на някого? — попита Дийнц.
Дейвид не можеше да прецени дали човекът отсреща е предпазлив, уплашен, или просто страда заради счупената си челюст.
— Абсолютно никой не знае.
— Нямам здравна застраховка, откакто ме съкратиха. До момента лечението струва четири хиляди и шестстотин долара. Шините ще бъдат свалени след месец. После не знам какво ще стане.
— Чухте предложението ми — заяви Дейвид. — Сключихме ли сделка?
Последва дълга пауза. Накрая Дийнц отвърна:
— Мисля, че да.
— И още нещо, мистър Дийнц.
— Да, слушам ви.
— Вие нарекохте съпругата ми „безмозъчна кукла“.
— Да… ъъъ… не трябваше да го правя. Жена ви е много красива.
— Така е, но освен това е доста интелигентна.
— Извинявам ви се.
— Аз също.
Първата професионална победа на Уоли след делото беше успешното приключване на развода на Оскар. Тъй като нямаха какво толкова да делят и отчаяно искаха да се разделят, двете страни постигнаха лесно споразумение, ако изобщо някой юридически документ може да се нарече „лесен“. Когато Оскар и Уоли се подписаха под имената на Пола Финди и Гудлоу Стам, Оскар се втренчи задълго в листа и дори не се опита да скрие усмивката си. Уоли внесе споразумението, в окръжния съд, а там насрочиха делото за средата на януари.
Оскар настоя да отпразнува случая с бутилка шампанско, разбира се, безалкохолно, и в края на деня служителите на фирмата се събраха неофициално в кантората. Тъй като знаеха за постиженията на Уоли — 15 дни трезвеност, — те вдигнаха тост за него и за най-новия ерген в квартала Оскар Финли. Беше четвъртък, 10 ноември. Въпреки че малката бутикова фирма бе изправена пред планина от дългове и разполагаше само с няколко клиенти, в този момент всички бяха решили да се забавляват. Победени и отчаяни, те все още бяха на крака и показваха признаци на живот.
Докато Дейвид пресушаваше чашата си, телефонът му иззвъня. Той се извини на останалите и отиде на горния етаж.
Дилън Кот се представи като вицепрезидент и главен юрисконсулт на „Сонеста Геймс“ — позиция, която заемаше от много години. Обаждаше се от централата на компанията в Сан Джасинто, щата Калифорния. Той благодари на Дейвид за писмото и разумния му тон, след което го увери, че играчката е била изследвана от най-добрите специалисти във фирмата. Ако трябвало да бъде честен, съществувала причина за „огромно притеснение“. Самият той бил силно разтревожен.
— Искаме да се срещнем, мистър Зинк. Лично.
— И с каква цел? — попита Дейвид.
— Трябва да обсъдим начините за избягване на евентуален процес.
— И на негативните публикации, нали?
— Определено. Ние сме компания за играчки, мистър Зинк. Имиджът е много важен за нас.
— Кога и къде?
— Имаме дистрибуционен център и офис в Деплейн, във вашия район. Можете ли да дойдете там в понеделник сутринта?
— Да, но само ако обмисляте споразумение. Ако смятате да ми пробутате някакви евтини трикове, просто забравете. Ще пробвам шансовете си пред заседателите.
— Моля ви, мистър Зинк. Твърде рано е за заплахи. Уверявам ви, че осъзнаваме сериозността на ситуацията. За съжаление сме се сблъсквали с подобни проблеми и преди. Ще ви обясня всичко в понеделник.
— Добре.
— Съдът определил ли е законен настойник на детето?
— Да, баща му.
— Възможно ли е да доведете и двамата родители в понеделник?
— Сигурен съм, че ще успеят да дойдат. Защо?
— Карл Лапорт, нашият изпълнителен директор, държи да се срещне с тях и да им поднесе извинения от името на компанията.
49
Дистрибуционният център беше част от дълга редица складове, които покриваха огромна площ западно от Деплейн и предградията на Чикаго. Благодарение на джипиеса Дейвид го намери без проблеми. В десет часа в понеделник сутринта той влезе със Со и Луин Хаинг през входа на червената тухлена сграда, която служеше за офис на компанията. Веднага бяха посрещнати и отведени в една заседателна зала, където им предложиха кафе, сладки и сок. Те отказаха. Стомахът на Дейвид беше свит, а нервите му бяха опънати до краен предел. Родителите на Туя също бяха ужасно притеснени.