Преди година на един фирмен излет по езерото Мичиган с увеселително корабче Рой Бартън се бе опитал да награби Хелън. Ако не беше толкова пиян, това би породило сериозни проблеми. Цяла седмица Хелън и Дейвид се чудеха как да постъпят. Дейвид искаше да му каже всичко право в очите и после да се обърне към нравствената комисия. Хелън възрази — смяташе, че това само ще навреди на кариерата му. Нямаше свидетели, а най-вероятно и самият Бартън не помнеше какво е направил. След време спряха да разговарят за инцидента. А след пет години Хелън бе чула толкова много неща за Рой Бартън, че Дейвид престана да споменава името му у дома.
И ето че изведнъж Рой се появи пред нея. Влезе свирепо озъбен в малката заседателна зала и властно попита:
— Хелън, какво става?
— Странно, аз имам същия въпрос — отговори тя. Мистър Бартън (както държеше да го наричат) имаше лошия навик да притиска хората с грубост и крясъци. Е, Хелън нямаше да търпи това.
— Къде е той? — викна Бартън.
— Ти ми кажи, Рой — отвърна тя.
Секретарката Лана, Ал и Скатавката влязоха заедно, сякаш бяха получили съдебна призовка. Докато затваряше вратата, Рой ги представи набързо. Хелън неведнъж бе разговаряла с Лана по телефона, но я виждаше за пръв път.
Рой погледна Ал и Скатавката.
— Вие двамата, кажете какво точно стана.
С общи усилия те изложиха своята версия за последното асансьорно пътуване на Дейвид Зинк и без ни най-малък опит за разкрасяване представиха образа на един претоварен човек, който просто се е сринал от напрежение. Дейвид бил потен, задъхан, пребледнял и се хвърлил с главата напред в асансьора, паднал на пода, а точно когато вратата се затръшнала, го чули да се смее.
— Когато тази сутрин излезе от къщи, беше добре — увери ги Хелън, сякаш искаше да подчертае, че кризата не е нейна вина, а на фирмата.
— Ти — кресна Рой към Лана. — Ти си разговаряла с него.
Лана си носеше записки. Разговаряла с него два пъти, после престанал да отговаря.
— При втория разговор — каза тя — имах твърдото усещане, че пие. Малко заваляше думите; сричките не бяха съвсем ясни.
Рой хвърли яростен поглед към Хелън, сякаш тя носеше цялата отговорност.
— Къде може да е отишъл? — попита той.
— О, на обичайното място, Рой — каза Хелън. — Там, където отива да се натряска винаги когато превърти сутрин в седем и половина.
В заседателната зала настана зловещо мълчание. Очевидно Хелън Зинк се смяташе в правото си да иронизира мистър Бартън. Другите обаче не смееха.
— Прекалява ли с пиенето? — попита той малко по-сдържано.
— Той няма време за пиене, Рой. Прибира се в десет-единайсет, понякога си налива чаша вино, после заспива на канапето.
— Посещава ли психоаналитик?
— За какво? Защото, че работи сто часа седмично? Струва ми се, че това е нормата тук. Мисля, че всички вие трябва да идете на психоаналитик.
Ново мълчание. На Рой му натриваха носа и това бе крайно необичайна гледка. Ал и Скатавката бяха забили погледи в масата и отчаяно се мъчеха да прикрият усмивките си. Лана стоеше като сърна пред автомобилни фарове, готова да бъде застреляна.
— Значи нямаш информация, която да ни помогне? — каза Рой.
— Не, а очевидно и ти нямаш информация, с която да ми помогнеш, нали, Рой?
Тук вече той не издържа. Присви очи, стисна зъби, изчерви се, погледна Хелън и каза:
— Не се безпокой, ще се появи рано или късно. Ще хване такси и ще се добере до вкъщи. Ще долази обратно при теб, после ще долази и при нас. Има още един шанс, разбираш ли? Искам го в кабинета си утре сутрин точно в осем. Трезвен и разкаян.
Хелън изведнъж се просълзи. Тя докосна бузите си и отговори с пресекващ глас:
— Просто искам да го намеря. Искам да знам, че е жив и здрав. Можеш ли да ми помогнеш?
— Започвай да го търсиш — каза Рой. — В центъра на Чикаго има поне хиляда бара. Рано или късно ще го намериш.
С тия думи Рой Бартън театрално напусна залата и затръшна вратата зад себе си. Щом той изчезна, Ал пристъпи напред, докосна рамото на Хелън и тихо каза:
— Виж, Рой е гадняр, но за едно има право. Дейвид седи в някой бар и пие. Накрая ще хване такси и ще се прибере.
Скатавката също пристъпи по-близо и каза: