— Хелън, и друг път сме виждали подобни случаи. Всъщност не са чак толкова необичайни. До утре ще му мине.
— А фирмата има щатен психолог, истински професионалист, който се грижи за жертвите — добави Ал.
— Жертвите? — повтори Хелън. — Значи моят съпруг е жертва?
Скатавката сви рамене и каза:
— Да, но всичко ще бъде наред.
Ал сви рамене и каза:
— Сега седи в някой бар. Страшно ми се иска да съм при него.
В „Абнър“ най-сетне прииждаше обедната клиентела. Сепаретата и масите бяха пълни, барът гъмжеше от чиновници, които дъвчеха хамбургери и пиеха бира. Дейвид бе мръднал още един стол надясно, така че сега седеше до мис Спенс. Тя пиеше своя трети и последен „Пърл Харбър“. Дейвид беше на втория. Когато мис Спенс му предложи да опита, той отначало отказа и обясни, че не си пада по смесените напитки. Тя настоя, Абнър забърка коктейла и го сложи пред Дейвид. Макар да изглеждаше безобидно като сироп за кашлица, питието представляваше убийствена комбинация: водка, ликьор от пъпеш и ананасов сок.
Намериха и обща тема за разговор — стадиона „Ригли Фийлд“. Бащата на мис Спенс я бе завел там още като малка и от тогава тя неизменно следеше играта на любимия си отбор „Къбс“. Купуваше си абонамент за стадиона вече шейсет и две години — несъмнен рекорд според нея — и беше виждала всички велики играчи: Роджърс Хорнсби, Ърни Банкс, Рон Санто, Били Уилямс, Фърги Дженкинс и Райн Сандбърп. И бе страдала дълбоко заедно с всички фенове на „Къбс“. Очите й блестяха, докато разказваше популярната легенда за проклятието на Били Козела. После се насълзиха, когато си припомни в подробности големия провал през 1969 година. Тя отпи дълга глътка, след като разказа за позорната юнска загуба от 1977-а. Пропусна да спомене, че покойният й съпруг веднъж се бе опитал да закупи терена, но конкуренцията го бе надхитрила.
След два коктейла тя вече беше на градус. Третият довърши работата. Не проявяваше интерес към положението на Дейвид; предпочитате да води разговора, а Дейвид, който бе преминал на ниска предавка, се задоволяваше да седи и да слуша. От време на време Абнър наминаваше да провери дали клиентката е доволна.
Точно в 12:15, в разгара на обедното оживление, шофьорът азиатец дойде да прибере мис Спенс. Тя допи коктейла си, сбогува се с Абнър, без да плати сметката, благодари на Дейвид за компанията и напусна бара, като се държеше с една ръка за лакътя на шофьора, а с другата стискаше бастуна. Вървеше бавно, но с гордо вдигната глава. Щеше пак да се върне.
— Коя беше тая? — попита Дейвид, когато Абнър се приближи до него.
— Ще ти кажа по-късно. Искаш ли да обядваш?
— Разбира се. Тия хамбургери изглеждат добри. Дай един с повече сирене и картофки.
— Имаш го.
Таксиметровият шофьор се казваше Бауи и обичаше да приказва. Когато напуснаха третата погребална агенция, той не издържа на любопитството и подметна през рамо:
— Каква е тая работа с погребалните агенции?
Уоли бе затрупал задната седалка с вестникарски некролози, карти на града и бележници.
— Дай да отскочим до „Ууд и Фъргюсън“ на сто и трета улица близо до Бевърли Парк — каза той, пренебрегвайки временно въпроса на Бауи.
Обикаляха заедно вече два часа и броячът наближаваше сто и осемдесет долара — солидна сума в таксиметровия бизнес, но нищожна за делото „Крейокс“. Според някои от статиите, които му бе дал Лайл Марино, адвокатите предполагаха, че един смъртен случай, причинен от лекарството, може да донесе между два и четири милиона. Адвокатите вземаха четирийсет на сто, а „Финли и Фиг“, разбира се, трябваше да дели с „Зел и Потър“ или някоя друга голяма фирма, която би станала двигател на делото. И все пак дори след подялбата случаят си оставаше истинска златна мина. Най-важното беше да се открият пострадалите. Докато препускаха из Чикаго, Уоли твърдо вярваше, че той единствен от хилядите адвокати в града е бил достатъчно хитър да тръгне на лов за жертви на „Крейокс“.
Според друга статия опасностите от употребата на лекарството бяха открити съвсем неотдавна. А трета цитираше думите на един адвокат, че медицинските кръгове и цялото общество все още не са наясно за „фиаското «Крейокс»“. Но Уоли беше наясно и изобщо не се вълнуваше колко пари ще пръсне за таксита.
— Попитах за погребалните агенции — изцвърча отново Бауи. Беше упорит и нямаше да миряса.
— Часът е един — обяви Уоли. — Обядвал ли си?
— Да съм обядвал? Возя те вече два часа. Видя ли ме да обядвам?