— Гладен съм. Отдясно има „Тако Бел“. Дай да минем през гишето за автомобили.
— Ти черпиш, нали?
— Аз черпя.
— Много обичам такоси.
Бауи поръча за себе си меки такоси, а за клиента бурито. Докато чакаха на опашката, Бауи каза:
— Знаеш ли, едно нещо все не ми излиза от главата. Какво търси тоя човек из погребалните агенции? Не е моя работа, но въртя волана от осемнайсет години и никога не ми се е случвало клиент да обикаля погребалните агенции из целия град. Никога не съм имал клиент с толкова много приятели, ако ме разбираш.
— В едно си прав — каза Уоли, откъсвайки поглед от разпечатките, на Лайл. — Не е твоя работа.
— Еха! Добре ме затапи! Пък аз те мислех за готин човек.
— Адвокат съм.
— Е, сега съвсем закъсахме! Шегувам се, чичо ми е адвокат. Голяма гадина.
Уоли му подаде двайсет долара. Бауи взе плика с храна и разпредели порциите. После изкара колата на улицата, спря да приказва и задъвка усилено.
6
Рошел четеше тайно любовен роман, когато чу стъпки по верандата. Тя сръчно пъхна книжлето в едно чекмедже и вдигна пръсти над клавиатурата, за да изглежда потънала в работа.
Вратата се отвори и в кантората влязоха мъж и жена, които хвърляха наоколо боязливи погледи. Това не бе рядкост. Рошел бе виждала хиляди хора да идват и да си отиват и почти всички влизаха с мрачни и подозрителни физиономии. И защо не? Нямаше да са тук, ако нямаха неприятности, а за повечето това бе първото посещение в адвокатска кантора.
— Добър ден — поздрави любезно Рошел.
— Търсим адвокат — каза мъжът.
— Адвокат по разводите — поправи го жената.
На Рошел тутакси й стана ясно, че тя отдавна е свикнала да го прекъсва и на човека му е дошло до гуша. Бяха над шейсет — малко старички за развод.
Рошел изобрази сърдечна усмивка.
— Седнете, моля. — Тя им посочи два стола до бюрото. — Трябва да запиша някои данни.
— Можем ли да се срещнем с адвокат без уговорен час? — попита мъжът.
— Мисля, че да — отговори Рошел.
Те отстъпиха назад и седнаха, после едновременно отдръпнаха столовете един от друг. Играта може да загрубее, помисли си Рошел. Тя извади формуляр и химикалка.
— Имената ви, ако обичате. Трите имена.
— Калвин А. Фландър — каза мъжът, изпреварвайки жената с част от секундата.
— Барбара Мари Скарбро Фландър — каза жената. — Скарбро ми е моминското име, може да си го върна, още не съм решила, но всичко друго е уредено и дори подписахме споразумение за подялба на имуществото, намерих формуляра в интернет, ето го тук.
Държеше в ръце голям запечатан плик.
— Питаха те само за името — каза мистър Фландър.
— Разбрах.
— Може ли да си върне моминското име? Нали разбирате, от четирийсет и две години не го е ползвала и все й повтарям, че никой няма да знае коя е, ако вземе пак да се нарича Скарбро.
— И пак ще е по-добре, отколкото, Фландър — възрази Бевърли. — Фландър звучи като някакво място в Европа или като човек, дето спи с когото му падне. Не мислите ли?
Двамата гледаха Рошел, която спокойно попита:
— Имате ли малолетни деца?
Те поклатиха глави.
— Две големи — каза мисис Фландър. — И шест внучета.
— Не те е питала за внуци — каза мистър Фландър.
— Е, аз пък взех, че й казах, нали?
Рошел успя да изкопчи рождените дати, адреса, социалните осигуровки и професиите без сериозни сблъсъци.
— И казвате, че сте женени от четирийсет и две години?
Двамата кимнаха предизвикателно.
Изкушаваше се да ги попита защо, какво се е объркало и не могат ли да спасят брака си, но знаеше, че е по-разумно да не подхваща разговора. Да се оправят адвокатите.
— Споменахте споразумение за подялба на имуществото. Предполагам, че искате развод по взаимно съгласие поради непреодолими противоречия.
— Точно така — потвърди мистър Фландър. — И колкото се може по-скоро.
— Всичко е тук — добави мисис Фландър, стискайки плика.
— Къща, коли, банкови сметки, пенсионни фондове, кредитни карти, дългове, дори мебелите и кухненските прибори? — попита Рошел.
— Всичко — каза той.
— Всичко е тук — повтори мисис Фландър.
— И двамата сте доволни от споразумението?