Отново настана мълчание. Мъдрецът продължаваше да преглежда споразумението.
Най-сетне той остави документите и се вгледа през евтините си очила в тревожните очи на мисис Фландър.
— Значи вие получавате пералнята и сушилнята, микровълновата фурна, тренажора и плазмения телевизор?
— Ами… да.
— Всъщност навярно получавате осемдесет на сто от обзавеждането, нали така?
— Предполагам. Какво лошо има в това?
— Нищо, освен че той получава повечето пари.
— Мисля, че така е почтено — каза мистър Фландър.
— Не се съмнявам, че го мислите.
— А според вас почтено ли е? — попита мисис Фландър.
Оскар сви рамене, сякаш това не го засягаше.
— Типичен случай, бих казал. Но парите са по-важни от куп стари мебели. Вероятно ще се преселите в много по-малък апартамент и няма да има място за всичките вехтории. А той получава парите в банката.
Тя стрелна свиреп поглед към бъдещия си бивш съпруг. Оскар продължи да налива масло в огъня.
— Колата ви е с три години по-стара от неговата, така че получавате стари мебели и стара кола.
— Идеята беше негова — каза тя.
— Не е вярно. Споразумяхме се.
— Ти искаше пенсионната сметка и по-новата кола.
— Защото колата винаги си е била моя.
— И затова винаги имаш по-хубавата кола.
— Не е вярно, Барбара. Не почвай да преувеличаваш както винаги.
Барбара повиши глас.
— А ти не почвай да лъжеш пред адвоката, Кал. Разбрахме се да дойдем тук, да кажем истината и да не се караме. Така ли беше?
— Така беше, но как може да казваш, че винаги съм имал по-хубавата кола? Забрави ли твоята тойота камри?
— Божичко, Кал, та това беше преди двайсет години.
— Като е така, не се ли брои?
— Добре де, помня, но помня и как катастрофира с нея.
Рошел чу гласовете и се усмихна. Прелисти нова страница от романа. Прели, който спеше до нея, изведнъж се надигна и глухо изръмжа. Рошел го погледна, после бавно стана и отиде до прозореца. Завъртя щорите, за да надникне навън, после чу далечния вой на сирена. Звукът се засилваше и заедно с него се засили ръмженето на Прели.
Оскар също стоеше до прозореца, гледаше разсеяно към кръстовището и се надяваше да зърне линейка. Старият навик трудно се прекършваше, а и той нямаше сериозно желание да се пребори с него. Заедно с Уоли, Рошел и още хиляди чикагски адвокати Оскар неволно усещаше прилив на адреналин при звука на наближаваща сирена. А гледката на прелитаща по улицата линейка винаги го караше да се усмихне.
Съпрузите Фландър обаче не се усмихваха. Бяха млъкнали и си хвърляха пълни с ненавист погледи. Когато сирената заглъхна в далечината, Оскар се върна на мястото си и каза:
— Вижте сега, ако ще се карате, не мога да представлявам и двама ви.
И двамата се изкушаваха да изхвръкнат навън. Там можеха да тръгнат в различни посоки и да си намерят отделни адвокати, но за една-две секунди не знаеха как да постъпят. После мистър Фландър скочи на крака и се отправи към вратата.
— Не се безпокой, Финли. Отивам да си намеря истински адвокат.
Той отвори вратата, затръшна я зад гърба си и мина с тежка стъпка покрай Рошел и кучето. Дръпна външната врата, затръшна и нея и благополучно напусна завинаги „Финли и Фиг“.
7
От пет до седем напитките бяха с отстъпка и Абнър реши, че новият му приятел трябва да си тръгне преди това. Той поръча такси, намокри чиста кърпа със студена вода, после заобиколи бара и лекичко го побутна.
— Дейвид, събуди се, мой човек, наближава пет.
Дейвид беше изключил преди около час. Както всеки добър барман Абнър не искаше клиентите, излезли от работа, да заварят безчувствен пияница, проснат на бара. Докосна лицето му с кърпата и каза:
— Хайде, събуди се. Купонът свърши.
Дейвид изведнъж се съвзе. Зяпна и се вторачи в Абнър с ококорени очи.
— Какво, какво, какво… — измънка той.
— Наближава пет. Време е да се прибираш, Дейвид. Навън те чака такси.
— Пет часът! — провикна се Дейвид, смаян от новината. В бара имаше още половин дузина клиенти и всички го гледаха със съчувствие. Утре можеха да са на негово място. Дейвид стана и с помощта на Абнър си наметна палтото и намери куфарчето си. — Откога съм тук? — попита той, хвърляйки наоколо отчаяни погледи, сякаш за пръв път виждаше това място.