— Ходил ли си и друг път?
— Не, но мястото е страхотно. Някой път ще те заведа.
— Разбира се. Защо не утре? И по кое време влезе в „Абнър“?
— Някъде между седем и половина и осем. Избягах от службата, тичах няколко пресечки и видях „Абнър“.
— И започна да пиеш?
— О, да.
— Помниш ли какво?
— Чакай да видим. — Той помълча, опитвайки да си спомни. — За закуска си поръчах четири пъти „Блъди Мери“, специалитет на Абнър. Много го бива. После чиния лучени кръгчета и няколко халби бира. Появи се мис Спенс и пийнах с нея два коктейла „Пърл Харбър“, но не бих повторил.
— Мис Спенс?
— Аха. Тя идва там всеки ден. Един и същ стол, един и същ коктейл, изобщо всичко й е едно и също.
— А ти хареса ли я?
— Направо се влюбих. Много е сладка.
— Ясно. Омъжена ли е?
— Не, вдовица. На деветдесет и четири и има няколко милиарда.
— Други жени?
— О, не, само мис Спенс. Тя си тръгна някъде около обед, а аз… чакай да-видим… поръчах си хамбургер и картофки, после пак минах на бира и по някое време подремнах.
— Подремна или изгуби съзнание?
— Все едно.
Мълчание. Тя караше, а той гледаше право напред.
— И как стигна от бара до онази кантора?
— С такси. Платих на човека четирийсет долара.
— Къде хвана таксито?
Ново мълчание.
— Не помня.
— Ето че напредваме. А сега идва големият въпрос: как откри „Финли и Фиг“?
Дейвид се замисли усърдно. Накрая поклати глава и призна:
— Нямам представа.
Имаха да говорят за толкова много неща. Пиенето — можеше ли да се превърне в проблем въпреки онова, което бе казала на Уоли? „Роган Ротбърг“ — щеше ли да се върне там? Трябваше ли да му предаде ултиматума на Рой Бартън? „Финли и Фиг“ — сериозно ли искаше да постъпи там? Хелън имаше много тревоги, много неща за казване, дълъг списък от упреци, но в същото време неволно се чувстваше развеселена. Никога не бе виждала съпруга си толкова пиян, а фактът, че бе избягал от небостъргача в центъра и бе попаднал в мизерен квартал, скоро щеше да се превърне в семейна легенда с епични пропорции. Беше жив и здрав, другото нямаше значение. И навярно не беше луд. С нервната криза можеха да се справят.
— Имам един въпрос — каза той, усещайки как клепачите му натежават.
— Аз имам много въпроси — отвърна тя.
— Сигурно, но в момента не ми се говори. Запази ги за утре, когато изтрезнея, става ли? Не е честно да ме тормозиш сега, докато съм пиян.
— Окей. Какъв е въпросът?
— Случайно родителите ти в момента да са у нас?
— Да. От доста време. Много са разтревожени.
— Колко мило. Виж, щом вашите са у дома, не стъпвам там, разбра ли? Не искам да ме видят такъв. Ясно?
— Те много те обичат, Дейвид. Ти ни изплаши.
— Защо се плашите толкова? Два пъти ти пратих съобщение, че съм добре. Знаеше, че съм жив. За какво е цялата паника?
— Не ме карай да почвам.
— Добре де, имах лош ден, какво толкова?
— Лош ден?
— Всъщност, като си помисля, беше чудесен ден.
— Защо да не спорим утре, Дейвид? Нали за това ме помоли?
— Да, но не слизам от колата, докато не си тръгнат. Моля те.
Излязоха на магистралата „Стивънсън“ и движението стана по-натоварено. Докато пъплеха напред, в колата настана мълчание. Дейвид се мъчеше да не заспи. Накрая Хелън извади мобилния телефон и позвъни на родителите си.
9
Горе-долу веднъж месечно Рошел Гибсън идваше на работа с очакването за обичайната тишина и покой, но заварваше кантората вече отворена, кафето сварено, кучето нахранено и мистър Фиг преливащ от вълнение около най-новата схема за лов на пострадали хора. Това я дразнеше невероятно. Не само съсипваше малкото спокойни мигове в нейния иначе натоварен ден, но и означаваше допълнителна работа.
Още щом прекрачи прага, Уоли я закова с едно сърдечно: „Добро утро, мис Гибсън“, сякаш бе изненадан да я види да идва на работа в четвъртък в седем и половина сутринта.
— Добро утро, мистър Фиг — отвърна тя с далеч по-малко ентусиазъм.
Едва не добави: „А вас какво ви води толкова рано?“, но се удържа. Скоро щеше да чуе за най-новите му планове.
С кафе, кисело мляко и вестник тя се настани зад бюрото и се постара да не му обръща внимание.