Тя кимна към вратата на Оскар, иззад която долитаха гласове.
— Значи са тук? — попита Дейвид.
— Да, обикновено започват деня с един хубав скандал.
— Ясно.
— Вижте, мистър Харвард, сигурен ли сте, че знаете какво правите? Това тук е съвсем друг свят. Скочите ли при нас, зарязвате лъскавия живот на корпоративното право и висшите кръгове. Тук може да си изпатите и определено няма да забогатеете.
— Вече видях какво е в големите фирми, мис Гибсън, и по-скоро ще скоча от моста, отколкото да се върна там. Само ми дайте стаичка да се настаня и ще измисля какво да правя.
Вратата се отвори и двамата съдружници излязоха от кабинета. Като съзряха Дейвид пред бюрото на Рошел, те замръзнаха. Уоли се усмихна и каза:
— Е, добро утро, Дейвид. Изглеждаш удивително здрав и свеж.
— Благодаря и искам да се извиня за снощната си поява. — Той кимна и на тримата. — Видяхте ме в края на един твърде необичаен епизод, но все пак вчера бе много важен ден от живота ми. Напуснах голямата фирма и ето ме тук, готов за работа.
— Каква работа имаш предвид — попита Оскар.
Дейвид леко сви рамене, сякаш нямаше ни най-малка представа.
— През последните пет години купувах и продавах държавни облигации на рискови пазари с променливи маржове на печалба, главно за чуждестранни мултинационални компании, които избягват плащането на данъци където и да било по света. Ако нямате представа какво е това, не се безпокойте. Никой не знае. На практика означава, че малка групичка идиоти като мен бъхтят по петнайсет часа дневно в килии без прозорци, за да творят документи, документи и пак документи. Никога не съм виждал съдебна зала, никога не съм се срещал със съдия по служба, никога не съм протягал ръка за помощ на човек, който истински се нуждае от адвокат. И за да отговоря на въпроса ви, мистър Финли, дойдох да работя каквото и да е. Смятайте ме за новак, току-що излязъл от университета, който не може да различи задника си от дупка в земята. Но бързо се уча.
Сега трябваше да си поговорят за заплатата, но съдружниците избягваха да говорят за пари пред Рошел. Тя, естествено, щеше да настоява всеки новоназначен, бил той адвокат или не, да получава по-малко от нея.
— Горе има място — каза Уоли.
— Приемам.
— Там е склад за вехтории — обясни Оскар.
— Приемам — повтори Дейвид и вдигна двете чанти, готов да поеме нагоре.
— Не съм се качвала от години — обади се Рошел и извъртя очи към тавана, явно недоволна от внезапното разрастване на фирмата.
Тясна врата до кухнята водеше към стълбището. Дейвид последва Уоли, а Оскар довършваше процесията. Уоли бе развълнуван, че ще има с кого да обсъжда аферата „Крейокс“. Оскар си мислеше само колко ще трябва да плаща за заплата, данъци, отчисления за безработица и, пази Боже, здравни осигуровки. „Финли и Фиг“ не предлагаше почти никакви бонуси — нямаше нито вноски за пенсионни фондове, нито здравни или зъболекарски осигуровки. Рошел мърмореше от години, защото беше принудена да се осигурява сама, както и двамата съдружници. Ами ако Дейвид очакваше здравна осигуровка?
Докато се изкачваше по стъпалата, Оскар усещаше как на плещите му ляга тежък товар. Повече разходи в кантората означаваха по-малко пари у дома. Пенсията почваше да му се струва все по-недостижима.
Таванската стаичка беше наистина склад за вехтории — мрачен и прашен, пълен с паяжини, стари мебели и купища кашони.
— Харесва ми — каза Дейвид, когато Уоли щракна лампата.
Трябва да е луд, помисли си Оскар.
Но тук имаше малко бюро и два стола. Дейвид виждаше само възможностите. Имаше и два прозореца. Слънчевите лъчи щяха да бъдат приятна новост в неговия живот. Когато навън паднеше мрак, щеше да си бъде у дома с Хелън, зает да създава поколение.
Оскар бутна настрани една голяма паяжина и каза:
— Виж, Дейвид, можем да предложим някаква малка заплата, но ще трябва сам да си осигуряваш хонорарите. И няма да е лесно, поне отначало.
Отначало ли? Оскар се бореше за мизерните си доходи вече трийсет години.
— Какво предлагате? — попита Дейвид.
Оскар погледна Уоли, Уоли погледна стената. От петнайсет години не бяха наемали сътрудник, дори не бяха мислили за това. Идването на Дейвид ги изненада.
Като старши съдружник Оскар се чувстваше задължен да поеме инициативата.
— Можем да плащаме хиляда долара месечно. Ще задържаш половината от онова, което спечелиш. След шест месеца пак ще помислим.