— Аха, и всеки път си струваше мъките. Нали знаеш какво казват — разводът е скъп, защото си струва.
Уоли се разсмя на собствената си изтъркана шега.
— Сега женен ли си? — попита Дейвид малко по-предпазливо.
— Не, волен съм като птичка — каза Уоли с такъв тон, сякаш никоя жена не можеше да му откаже.
Дейвид си го представи в някое заведение или на купон и се зачуди коя ли жена би изпаднала дотам, че да приеме компанията му. И така, за по-малко от петнайсет минути бе узнал, че Уоли е временно трезвен пияница с четири бивши съпруги, няколко неуспешни терапии против алкохолизъм и поне един сблъсък с полицията заради каране в нетрезво състояние. Реши да не пита повече.
Сутринта, докато закусваше с Хелън, той се разрови из интернет и откри, че 1) преди десет години срещу „Финли и Фиг“ е било повдигнато обвинение за сексуален тормоз, оттеглено след споразумение; 2) веднъж Оскар е бил порицан от щатската адвокатска асоциация заради раздути сметки по бракоразводно дело; 3) Уоли е порицан два пъти за „агресивно привличане“ на клиенти, пострадали при автомобилни злополуки, включително една твърде неприятна история, когато облякъл бяла престилка и нахълтал в болничната стая на тежко ранен младеж, който починал няколко часа по-късно; 4) поне четирима бивши клиенти са съдили фирмата за некомпетентност, макар да не ставаше ясно дали някой е получил обезщетение; и 5) фирмата се споменаваше в жлъчна статия, написана от преподавател по правна етика, отвратен от адвокатските реклами. И всичко това само докато закусваше.
Хелън се разтревожи, но Дейвид избра твърда и цинична позиция и възрази, че подобно съмнително поведение изобщо не може да се мери с нравите на главорезите от „Роган Ротбърг“. Трябваше само да спомене делото „Стрик Ривър“, за да спечели спора. Водата на Стрик Ривър в Уисконсин беше жестоко замърсена от печално известна химическа компания, чиито интереси защитаваше „Роган Ротбърг“, и след десетилетия свирепи съдебни спорове и умели правни маневри изхвърлянето на химикали в реката продължаваше.
Уоли се ровеше из чантата си.
Пред тях се извисиха небостъргачите и Дейвид се вгледа във величествените сгради, струпани в центъра на Чикаго. Тръст Тауър беше в средата.
— Сега щях да съм там — промърмори тихичко той.
Уоли вдигна очи и разбра какво си мисли Дейвид.
— Къде точно?
— В Тръст Тауър.
— Когато завърших втори курс право, през лятото работих като стажант в Сиърс Тауър. В „Мартин и Уилър“. И си мислех, че точно това искам.
— Какво стана?
— Не можах да изкарам изпита за адвокатска правоспособност.
Дейвид прибави това към растящия списък на недостатъците му.
— Няма да ти липсва, нали? — попита Уоли.
— Не, тръпки ме побиват само като погледна сградата. Не искам да стъпвам там.
— Завий наляво по „Уошингтън“. Наближаваме.
В Дейли Сентър двамата минаха през охранителните скенери и се изкачиха с асансьора до шестнайсетия етаж. Наоколо гъмжеше от адвокати, ищци и ответници, полицаи. Едни сновяха насам-натам, други стояха на групички, увлечени в сериозни разговори. Правосъдието дебнеше и, изглежда, всички се бояха от него.
Дейвид нямаше представа къде отива и какво прави, затова вървеше плътно до Уоли, който явно се чувстваше като у дома си. Отминаваха зала след зала.
— Никога ли не си виждал съдебна зала отвътре? — попита Уоли, докато крачеха бързо по протритите мраморни плочки.
— Не и откакто завърших университета.
— Невероятно. Какво си правил през последните пет години?
— Не ти трябва да знаеш.
— Вярвам ти. Тук сме — каза Уоли и посочи масивната двойна врата на една съдебна зала. Табелката върху вратата обявяваше: „Окръжен съд, окръг Кук — Бракоразводна колегия, съдия Чарлс Бредбъри“.
— Кой е Бредбъри? — попита Дейвид.
— Сега ще го видиш.
Уоли отвори вратата и двамата влязоха вътре. Отзад се бяха настанили неколцина зяпачи. Адвокатите седяха отпред и изглеждаха отегчени. Свидетелското място пустееше — в момента нямаше дело. Съдия Бредбъри разглеждаше някакъв документ, без да бърза. Дейвид и Уоли седнаха на втория ред. Уоли огледа залата, видя клиентката си, усмихна се и кимна. После прошепна на Дейвид:
— Това се нарича свободен ден за разлика от съдебните дни. Общо взето, в такъв ден можеш да подаваш молби, да уреждаш рутинни въпроси и така нататък. Онази дама с късата жълта рокля е нашата любима клиентка Диана Нъксхол. Кани се да получи още един развод.