Тя избърса сълзите от бузите си.
— Моля ви.
— Съжалявам, но при мен има ред. Държа всички задължения да се изпълняват — издръжка на съпруги, на деца, адвокатски хонорари. Това са само триста долара. Вземете назаем от някой приятел.
— Опитах се, но…
— Моля ви. Непрекъснато чувам това. Свободна сте.
Тя му обърна гръб и се отдалечи, последвана от похотливия поглед на съдията. Уоли също зяпаше и клатеше възхитено глава, готов всеки миг да се втурне след нея. Когато вратата се затвори, цялата съдебна зала отново си пое дъх. Бредбъри отпи глътка вода и попита:
— Нещо друго?
— Само още едно, господин съдия. Джоани Бренър. Взаимно съгласие, без спорове за имуществото, без деца и най-важното — хонорарът ми е платен изцяло.
— Доведи я.
— Не знам дали ставам за адвокат по разводите — призна Дейвид.
Вече бяха напуснали Дейли Сентър и караха бавно в натовареното движение.
— Страхотно, дойде за пръв път в съда, престоя по-малко от час и вече си планираш адвокатската практика — възхити се Уоли.
— И другите ли съдии правят като Бредбъри?
— Кое? Да защитават адвокатите ли? Не, повечето съдии отдавна са забравили какво е да бъдеш в окопите. Щом надянат черната тога, моментално забравят. Бредбъри е различен. Помни много добре с каква паплач си имаме работа.
— И сега какво? Диана ще си получи ли развода?
— Днес следобед ще дотърчи с парите в кантората и ще я уредим в петък. В събота се омъжва, а след около шест месеца ще дойде за нов развод.
— Предавам се. Наистина не ставам за тая работа.
— Добре де, гадничка е. Деветдесет процента от нея не са цвете за мирисане. Играем на дребно, за да си плащаме режийните, и мечтаем за големия удар. Но снощи, Дейвид, видях мечтата на живо и ще ти кажа защо. Чувал ли си за лекарство, наречено „Крейокс“?
— Не.
— Е, ще чуеш. То убива хора под път и над път, там ще е следващият голям колективен иск и трябва да побързаме да се включим. Накъде караш?
— Имам да свърша набързо една работа и след като сме в центъра, ще стане бързичко.
Минута по-късно Дейвид спря на забранено място пред „Абнър“.
— Бил ли си тук? — попита той.
— О, да. Малко са баровете, които не познавам, Дейвид. Но отдавна не съм идвал.
— Аз пък вчера бях и трябва да си платя сметката.
— Защо не я плати вчера?
— Защото не можех да си намеря джобовете, не помниш ли?
— Ще чакам в колата — каза Уоли и хвърли към вратата на бара дълъг поглед, изпълнен с копнеж.
Мис Спенс седеше на трона си със замъглени очи и поруменели бузи, напълно откъсната от света. Абнър се суетеше зад бара, правеше коктейли, наливаше бира, плъзгаше по плота чинии с хамбургери. Дейвид го изчака да се приближи до касата и каза:
— Хей, върнах се.
Абнър се усмихна.
— Значи все пак си оцелял?
— О, да. Току-що бях в съда. Пазиш ли ми сметката?
Абнър бръкна в чекмеджето и извади някакво листче.
— Да закръглим на сто и трийсет долара.
— Само толкова ли? — Дейвид му подаде две банкноти по сто долара. — Задръж рестото.
Абнър кимна към мис Спенс, която бе притворила очи.
— Мацката ти е тук.
— Днес не е толкова хубава — каза Дейвид.
— Снощи дойде един мой приятел от финансите. Каза, че имала към осем милиарда.
— Знаеш ли, май започна да се разхубавява.
— Мисля, че те харесва, но гледай да не я изтървеш.
— По-добре да не я закачам. Благодаря, че се погрижи за мен.
— Няма проблеми. Ела някой път пак да се видим.
Не ми се вярва да стане, помисли си Дейвид, докато набързо си стискаха ръцете за сбогом.
11
Макар и лишен от шофьорски права, Уоли се оказа умел навигатор. Някъде около летище „Мидуей“ той упъти Дейвид през поредица от завои по къси улички, намери изход от две отчайващи задънени алеи, настоя сам да кара две пресечки в насрещното платно и през цялото време не прекрати монолога, като на няколко пъти подхвърли: „Познавам това място като собствения си джоб.“ Паркираха пред порутена сграда с алуминиево фолио на прозорците, скара за барбекю на верандата и грамаден оранжев котарак пред входната врата.