Очите й изведнъж пресъхнаха. Присвиха се, после по ъгълчетата на устните й трепна едва доловима усмивка. Вече си мислеше за другите жертви.
Дейвид успя да запази навъсено адвокатско изражение, докато пълнеше бележника си с безсмислени драскулки и се мъчеше да осъзнае чутото. Беше ли всичко това морално? Законно? Парични подкупи за привличане на нови клиенти?
— Случайно да знаеш за друг смъртен случай, свързан с „Крейокс“? — попита Уоли.
Айрис едва не изрече нещо, но си прехапа езика. Очевидно знаеше някакво име.
— Петстотин долара, а? — каза тя и внезапно стрелна поглед от Дейвид към Уоли.
— Така се разбрахме. Кой е?
— На две пресечки от тук има един човек, дето често играеше покер с Пърси. Гътна се под душа миналата годна, два месеца след като почина Пърси. Знам със сигурност, че вземаше „Крейокс“.
В очите на Уоли лумна безумен пламък.
— Как се казва?
— Ти обеща в брой, нали така? Петстотин в брой. Искам да видя парите, мистър Фиг, преди да ти подам още един случай. Много ми трябват.
Засегнат за миг Уоли отвърна с убедителна лъжа:
— Е, обикновено изтегляме от фирмената сметка, за да не мърморят счетоводителите, нали разбираш?
Тя скръсти шишкавите си ръце на гърдите, вирна глава, присви очи и каза:
— Чудесно. Върви да изтеглиш парите и ми ги донеси. Тогава ще ти дам името.
Уоли посегна към портфейла си.
— Не знам дали нося толкова пари. Дейвид, ти как си с финансите?
Дейвид инстинктивно извади портфейла си. Айрис подозрително наблюдаваше как двамата адвокати се мъчат да съберат сумата. Уоли намери три банкноти от двайсет долара и една от пет, после погледна с надежда към Дейвид, който изброи двеста и двайсет в различни банкноти. Ако не бяха отскочили до „Абнър“ да платят сметката, нямаше да им достигат само петнайсет долара.
— Мислех си, че адвокатите имат пари — подметна Айрис.
— Държим си ги в банката — отвърна светкавично Уоли, който не искаше да отстъпи и на сантиметър. — Изглежда, че имаме двеста осемдесет и пет долара. Утре ще намина да ти донеса останалите.
Айрис поклати глава.
— Хайде де, Айрис — примоли се Уоли. — Вече си наша клиентка. В един екип сме. Говорим за огромно обезщетение някой ден, а ти не искаш да ни повярваш за двеста долара?
— Искам разписка — заяви тя.
В този момент Дейвид би предпочел да прояви твърдост, да си вземе парите от масата и да се сбогува. Но сега плуваше в чужди води и знаеше, че играта не е негова. Уоли обаче беше набрал инерция. Той набързо надраска разписка в бележника си, подписа се и плъзна листа по масата. Айрис бавно прочете текста, навъси се неодобрително и подаде разписката на Дейвид.
— Подпиши се и ти.
За пръв път след славното бягство Дейвид Зинк се усъмни дали е постъпил разумно. Преди около четирийсет и осем часа работеше по сложна операция с високолихвени облигации, емитирани от правителството на Индия. Сделката беше за около петнайсет милиарда долара. А сега, в новия му живот на адвокат, търсещ клиенти на улицата, една двестакилограмова жена го изнудваше да се подпише върху лист безполезна хартия.
Той се поколеба, въздъхна дълбоко, хвърли към Уоли безкрайно озадачен поглед и се подписа.
Колкото по-навътре навлизаха в занемарения квартал, толкова по-жалка ставаше картината. Споменатите от Айрис „две пресечки“ се оказаха по-скоро пет и когато най-сетне откриха къщата и спряха пред нея, Дейвид сериозно се разтревожи да не ги сполети нещо.
Домът на вдовицата Козарт представляваше истинска крепост — миниатюрна тухлена сграда с двуметрова ограда от телена мрежа. Според Айрис покойният Хърб Козарт водел непримирима война с младежките банди, които върлували по улиците. По цял ден седял на верандата с ловджийска пушка в ръцете, гледал свирепо чернокожите хулигани и ги ругаел, ако идвали по-наблизо. Когато умрял, някой окичил с балони оградата. Друг метнал посред нощ връзка фойерверки отпред в градината. Мисис Козарт възнамерявала да се пресели, твърдеше Айрис.
Докато изключваше двигателя, Дейвид погледна напред по улицата и възкликна:
— Олеле!
Уоли застина, погледна в същата посока и каза:
— Това може да е интересно.