Петима чернокожи тийнейджъри в типично рапърско облекло бяха забелязали лъскавото ауди и го оглеждаха съсредоточено от петдесет метра разстояние.
— Мисля да остана в колата — каза Дейвид. — Ти можеш и сам да се справиш.
— Правилно. Няма да се бавя.
Уоли изскочи навън с чантата си. Айрис се бе обадила по телефона и мисис Козарт, чакаше на верандата.
Бандата тръгна към аудито. Дейвид заключи вратите и си помисли колко хубаво би било да има някакъв пистолет — просто за самозащита. Нещо, което да покаже на момчетата, че трябва да отидат да се забавляват другаде. Но тъй като беше въоръжен само с клетъчен телефон, той го вдигна до ухото си и се престори на вглъбен в разговора, докато бандата наближаваше. Момчетата обкръжиха колата, бъбрейки непрекъснато, макар че Дейвид не успяваше да разбере какво казват. Минутите минаваха и той очакваше всеки момент върху стъклото да се стовари тухла. Бандата се събра до предната броня и петимата се облегнаха небрежно на капака, сякаш колата бе тяхна и искаха да я използват като място за отдих. Полюшваха я леко, но внимаваха да не одраскат боята. После единият запали цигара с марихуана и я пусна от ръка на ръка.
Дейвид се зачуди дали да включи двигателя и да се опита да се отдалечи, но това би създало редица проблеми — не на последно място клетият Уоли би останал блокиран тук. После се запита дали да не свали стъклото и да заговори приятелски тия момчета, само че те съвсем не изглеждаха дружелюбно настроени.
С крайчеца на окото си Дейвид видя как вратата на мисис Козарт изведнъж се разтвори широко и Уоли изхвръкна от къщата. Той бръкна в издутата си чанта, измъкна грамаден черен револвер и изрева:
— ФБР! Дръпнете се от проклетата кола!
Момчетата бяха толкова стреснати, че не се размърдаха незабавно, затова Уоли се прицели в облаците, натисна спусъка и над квартала отекна силен гърмеж. Петимата бързо-бързо се разпръснаха и изчезнаха.
Уоли пусна револвера обратно в чантата си, седна до Дейвид и затръшна вратата.
— Да се махаме от тук — извика той.
Дейвид вече потегляше.
— Гадинки — изсъска Уоли.
— Винаги ли носиш оръжие? — попита Дейвид.
— Имам разрешително. Да, винаги нося оръжие. В нашия занаят може и да потрябва.
— Другите адвокати носят ли?
— Не ми пука какво правят другите адвокати, разбра ли? Не е моя работа да ги пазя. Вече два пъти съм ограбван в тоя град и няма да позволя да се случи трети път.
Дейвид зави зад ъгъла и подкара с пълна газ през квартала. Уоли продължаваше:
— Оная луда жена искаше пари. Айрис, естествено, й се обадила, че идваме, и й казала за хонорара, но понеже бабата е побъркана, чула само за петстотинте долара.
— Накара ли я да подпише?
— Не. Искаше пари, което е много глупаво, защото Айрис знаеше, че ни обра до шушка.
— Къде отиваме сега?
— В кантората. Тя не пожела дори да ми каже името на съпруга си, така че ще трябва да се разровим и да го разберем. Защо не се заемеш с това, като се приберем?
— Но той не е наш клиент.
— Да, мъртъв е. И тъй като жена му е смахната, ама съвсем побъркана, можем да уредим съдебен попечител, който да подпише от негово име. За всичко си има начини, Дейвид. Ще се научиш.
— О, уча се. Не е ли противозаконно да стреляш в рамките на града?
— Я виж ти, значи са те научили на нещо в Харвард. Да, прав си. А още по-противозаконно е да стреляш и куршумът да попадне в нечий череп. Нарича се убийство и става поне два пъти дневно тук, в Чикаго. И тъй като има толкова много убийства, полицаите са претоварени и нямат време да се разправят с безобидни гърмежи във въздуха. Какво, да не си решил да ме докладваш?
— Не. Просто съм любопитен. Оскар носи ли револвер?
— Мисля, че не, но държи един в чекмеджето си. Веднъж ядосан клиент го нападна в кабинета. Заради развода си. Беше простичък развод по взаимно съгласие, без възражения и от двете страни, а Оскар някак се изхитри да загуби.
— Как може да загубиш развод по взаимно съгласие?
— Не знам, но недей да питаш Оскар, ако обичаш. Темата все още е болезнена. Така или иначе, той каза на клиента, че трябва да заведат ново дело и да минат пак по същия път, а клиентът побесня и го преби.
— Оскар не ми се вижда безпомощен. Клиентът трябва да е бил страхотен мъжага.
— Кой ти каза, че е бил мъж?
— Жена ли?
— Аха. Много едра и много сърдита, но все пак жена. Най-напред метнала по него кафена чаша — керамична, не картонена — и го улучила право между очите. После грабнала чадъра му и започнала да го пердаши. Четиринайсет шева. Вали Пенбейкър се казваше, никога няма да я забравя.