И двамата не го желаеха.
Абнър много се гордееше със своята рецепта за „Блъди мери“. Използваше точни количества доматен сок, водка, хрян, лимон, лайм, сос „Устър“, черен пипер, табаско и сол. Винаги добавяше две зелени маслини и за финал слагаше стръкче целина.
Дейвид отдавна не се бе радвал на толкова приятна закуска. След като набързо изконсумира две от творенията на Абнър, той се ухили блажено, горд от решението си да зареже всичко. Пияницата в края на бара хъркаше. Нямаше други клиенти. Абнър изцяло се отдаде на работата — миеше и бършеше коктейлни чаши, проверяваше алкохолните си запаси, човъркаше бирените кранчета и същевременно предлагаше коментари по най-разнообразни теми.
Най-после телефонът на Дейвид иззвъня. Обаждаше се секретарката му Лана.
— Олеле — каза той.
— Кой е? — попита Абнър.
— От службата.
— Човек има право на закуска, нали?
Дейвид пак се ухили и каза:
— Ало.
— Дейвид, къде си? — попита Лана. — Часът е осем и половина.
— Имам часовник, скъпа. Закусвам.
— Добре ли си? Носи се слух, че са те видели да се хвърляш обратно в асансьора.
— Само слух, скъпа, само слух.
— Добре. По кое време ще дойдеш? Рой Бартън вече се обади.
— Само да си довърша закуската, става ли?
— Разбира се. Дръж ме в течение, моля те.
Дейвид остави телефона, засмука усилено сламката и заяви:
— Ще си поръчам още едно.
Абнър се навъси.
— Карай малко по-кротко.
— Точно това правя.
— Добре. — Абнър взе чиста чаша и се зае да смесва. — Доколкото разбирам, днес няма да ходиш на работа.
— Няма. Напуснах. Зарязвам ги.
— Какво работиш?
— Адвокат съм. В „Роган Ротбърг“. Чувал ли си я?
— Чувал съм я. Голяма фирма, нали?
— Шестстотин адвокати само тук, в чикагския клон. Около две хиляди по целия свят. За момента на трето място по размер, на пето по хонорувани часове на адвокат, на четвърто по чиста печалба на съдружник, на второ по заплати на сътрудниците и несъмнено на първо по брой задници на квадратен метър.
— Извинявай за любопитството.
Дейвид вдигна телефона и попита:
— Виждаш ли този телефон?
— Мислиш ли, че съм сляп?
— Това нещо командваше живота ми през последните пет години. Никъде не мога да отида без него. Фирмена политика. Прекъсваше ми приятните вечери в заведения. Измъкваше ме изпод душа. Събуждаше ме по малките часове. Веднъж прекъсна секса с горката ми пренебрегвана съпруга. Миналото лято с двама приятели от колежа гледахме мач на „Къбс“, имахме страхотни места и играта тъкмо беше в разгара си, когато това проклето нещо взе да вибрира. Обаждаше се Рой Бартън. Казах ли ти за Бартън?
— Още не.
— Моят шеф, коварно и гадно копеле. Четирийсетгодишен, с его до тавана. Това е божа дарба в адвокатския занаят. Печели цял милион годишно и пак не му стига. Работи по петнайсет часа на ден, седем дни в седмицата, защото в „Роган Ротбърг“ всички големи клечки бачкат денонощно. А Рой си въобразява, че е много голяма клечка.
— Симпатяга, а?
— Мразя го. Дано никога повече не видя физиономията му.
Абнър плъзна към него третото „Блъди Мери“ и каза:
— Май си налучкал правия път, мой човек. Наздраве.
3
Телефонът пак иззвъня и Рошел реши да вдигне.
— Адвокатска кантора „Финли и Фиг“ — изрече тя с отработен глас.
Уоли не откъсна очи от вестника. Рошел изслуша какво говорят отсреща и след малко каза:
— Съжалявам, но не се занимаваме с прехвърляне на недвижими имоти.
Когато преди осем години Рошел зае секретарското място, фирмата се занимаваше с недвижими имоти. Тя обаче скоро осъзна, че тази дейност носи малки печалби и товари главно секретарката, без почти никакви усилия от страна на адвокатите. Това бе достатъчен повод да реши, че не харесва недвижимите имоти. Тъй като контролираше телефоните, тя безмилостно отряза всички обаждания по тази част и недвижимият сектор на „Финли и Фиг“ тихо издъхна. Оскар бе възмутен и заплаши да я уволни, но омекна, когато тя пак спомена, че може да ги съди за адвокатска некомпетентност. Уоли издейства примирие, но няколко седмици атмосферата в кантората бе по-напрегната от обичайното.