Но подутините го притесняваха. Възможно е Глупи да се беше наранил по време на случайните „атлетически състезания“, в които бе участвувал. Изстрелът на господин Ито не го беше наранил — там, където куршумът се беше ударил в кожата, имаше малко обгоряло от барута, но нищо повече. Заряд, който би разрушил танк, за Глупи беше като ритника за магарето — можеше да го стресне, но не и да му навреди.
Дали пък самият Глупи не се беше наранил при преминаването през парниците? Не изглеждаше много вероятно. По-скоро се беше ударил при падането от виадукта. Джон Томас знаеше, че подобно падане би било пагубно за всяко земно животно с по-големи размери, за един слон например. Вярно, че Глупи като извънземно имаше такова устройство, че пред него слонът изглеждаше нежно създание, но все пак може и да се беше ударил лошо…
По дяволите! Подутините се бяха уголемили неимоверно, приличаха направо на тумори, а кожата, която ги покриваше, изглеждаше омекнала и изтъняла, доста различна от „бронята“, обвиваща целия Глупи. Джон Томас взе ла се чуди дали същество като Глупи може да развие рак вследствие на… да речем, натъртване. Нямаше представа и не познаваше никой, който да е наясно. Момчето не си спомняше Глупи да е бил болен, пък и баща му не беше споменавал за каквото и да е неразположение на любимеца им. Глупи си беше все един и същ — вчера, днес и винаги — само дето растеше.
Джон Томас реши вечерта непременно да прегледа дневника на дядо си, както и записките на прадядо си. Може би беше пропуснал нещо…
Натисна подутините и се помъчи да подпъхне пръсти под тях. Глупи неспокойно се размърда. Момчето се спря и уплашено попита:
— Боли ли те?
— Не, гъделичка ме — отвърна му Глупи с детския си глас.
Отговорът не го успокои. Знаеше, че Глупи има гъдел, но можеше да го изпита само ако го погъделичкат с търнокоп например. Сигурно подутините бяха много чувствително място. Тъкмо се канеше да продължи с огледа, когато чу, че някой го вика някъде отзад.
— Джон! Джони!
Обърна се. Пред клетката стоеше Бети Сорънсън.
— Здрасти, Шампионке! — извика й той. — Получи ли посланието ми?
— Да, но чак в осем часа. Знаеш правилата в общежитието. Здрасти, Глупи. Как си, душко?
— Добре — отвърна Глупи.
— Затова и ти го пратих на лента — обясни Джон Томас. — Тия идиоти ме измъкнаха от леглото по тъмно. Луди хора.
— Няма да ти навреди да видиш поне веднъж изгрева. Но защо е тази паника? Струва ми се, че делото беше насрочено за идната седмица.
— Така беше. Обаче е дошла някаква важна клечка от Департамента по космическите въпроси от Голямата свободна зона. Той ще организира гледането на делото.
— Какво?!
— Защо се чудиш?
— Защо се чудя ли? Как така защо? Не познавам тоя големец. Смятах, че ще се справям със съдията О’Фаръл… Неговите номера са ми известни. А един нов съдия… Просто не знам. От друга страна, нахвърлих планове, които нямах време да обмисля. — И Бети се намръщи. — Ще трябва да уредим отлагане на делото.
— Има ли смисъл? — попита я Джон. — Не е ли най-добре да се явим в съда и да кажем истината?
— Джони, ти си непоправим. Ако работата се състоеше само в това, нямаше да има съдилища.
— Може би това щеше да е определен напредък.
— Да, обаче… Виж какво, Смотаняко, престани да стоиш със скръстени ръце и да издаваш глупави звуци. След като ще трябва да се явяваме в съда след по-малко от час… — И тя погледна към часовниковата кула на старата съдебна сграда. — Не, времето е доста по-малко. Трябва да побързаме. Поне трябва да успеем да подадем иск за повреда на собственост.
— Глупости. Няма да мине, сигурен съм. Глупи не е собственост, не е парче имот.
— Хората застраховат и по една крава, по два коня, по десетина прасета. Дърводелецът може да застрахова инструментите си. Актрисата може да застрахова тоалетите си.
— Но това не е същото! И аз като тебе изкарах курса по търговско право в училище. Ще ти се смеят!
— Не вдигай нара. Това е част втора на същия закон. Ако показваш Глупи на карнавал за пари, той ще представлява „оръдие на твоя труд“, нали? Тяхна работа е да докажат, че не е така. От нас се иска да регистрираме Глупи като твое имущество, преди да са те осъдили.
— Ако не могат да глобят мене, ще глобят майка ми.
— Не, няма да могат. Проверих. Откакто баща ти е оставил средствата си под опека, юридически тя няма пукната пара.
— Такъв ли е законът? — недоверчиво я попита Джон.
— О, я стига! Законът е такъв, какъвто успееш да го изкараш пред съда.
— Бети, все гледаш да шмекеруваш — рече Джон Томас, като се промуши през пречките. Обърна се и добави: — Глупи, сега ще се върна. Не мърдай оттук!