Глупи обаче не се чувствуваше отговорен за природните стихии. Преди около три месеца забеляза, че пролетните дъждове са подкопали канавката, така че две от забитите дъски са се измъкнали от канала и опират в твърда земя. Това му даде повод за неколкоседмичен размисъл, след което откри, че с леко побутване може да раздалечи дъските в долната им част. Ако бутнеше по-силно, сигурно щеше да се отвори достатъчно широко място, без изобщо да се налага събарянето на оградата…
Глупи се потътри нататък, за да провери дали е така. Последният дъжд бе подкопал още повече канавката — една от носещите греди се беше измъкнала от пясъка с няколко инча, а гредата до нея едва докосваше земята. Глупи се усмихна като зарадван малоумник и много грижливо и старателно промуши глава между двата дебели стълба. После леко ги побутна.
Чу се шум от цепещо се дърво и натискът изведнъж отслабна. Глупи се стресна, измъкна глава и погледна нагоре. Горният край на една дебела дъска се беше откъснал от болтовете и сега се въртеше около по-ниско поставената напречна греда. Глупи изцъка. Лоша работа, но нямаше какво да се прави. Не беше от ония, дето плачат за минали неща, станалото — станало. Джон Томас положително щеше да се ядоса… но междувременно нали в оградата се бе образувал отвор? Глупи наведе глава като защитник на футболно игрище, напъна се и натисна здравата. Последва пращенето на съпротивляващо се дърво и по-силният трясък от къртещи се болтове, но на Глупи това не му направи никакво впечатление — вече нямаше връщане назад, сам си беше станал господар.
Поспря и започна да се гърчи като гъсеница, повдигайки първия и третия си крак, а после — втория и четвъртия, след което се огледа. Без съмнение беше чудесно, че е оттатък оградата — почуди се защо не го бе направил досега. От доста време Джон Томас не го извеждаше навън дори на кратка разходка.
Още докато се оглеждаше и вдишваше мириса на свободата, някакво зло същество се хвърли върху му с ръмжене и яростен лай. Глупи го позна — беше едрият и мускулест бездомен мастиф, който обикаляше на воля из квартала — често си разменяха обиди през оградата. Глупи нямаше нищо против кучетата — по време на дългото си пребиваване у семейство Стюарт беше общувал с няколко кучета и смяташе, че при липсата на един Джон Томас те са сравнително добра компания. Мастифът обаче беше друга работа. Мислеше се за цар на квартала, държеше се грубиянски с другите кучета, тормозеше котките и непрекъснато предизвикваше Глупи да излезе на двубой с него „като куче с куче“.
Въпреки това Глупи му се усмихна, отвори широко уста и фъфлейки с глас на момиченце, изтръгнал се някъде от дълбините му, нарече мастифа с много обидно име. Кучето зяпна. Не е изключено да не беше схванало какво му казва Глупи, но явно разбра, че го оскърбяват. Съвзе се и поднови нападението, като залая по-шумно от всякога и вдигна невъобразима олелия — обикаляше около Глупи и гледаше да се хвърли отстрани, та да го захапе за краката.
Глупи остана все така изправен. Набюдаваше кучето, но без да помръдне. Наистина все пак добави към по-ранната си забележка едно вярно съждение за родословието на мастифа и едно невярно — за навиците му, което помогна, и кучето продължи да беснее. Когато обаче мастифът направи седмата си обиколка и прекоси твърде близо до мястото, където би се намирал първият чифт крака на Глупи, ако беше стъпил на земята и с осемте си крака, Глупи бързо наведе глава така, както жабата се хвърля към муха. Пастта му зина като отворен пътнически сандък и той погълна мастифа.
„Не е лошо — реши Глупи, докато дъвчеше и гълташе. Никак не е лошо…“ А и нашийникът приятно изхрупка. Замисли се дали да се върне през дупката, или не, след като вече бе похапнал, и да се престори, че изобщо не е излизал навън. Да, ами безстопанствените розови храсти… Пък и не се съмняваше, че няма да дойде скоро времето, когато Джон Томас би му позволил отново да излезе навън… Затътри се покрай задната стена на Стюартови, а като стигна ъгъла, зави и навлезе в имота на семейство Донахю.
Джон Томас Стюарт XI се прибра у дома малко преди вечеря след като беше закарал Бети Сорънсън у тях. Когато кацаше, не видя Глупи наоколо, но реши, че питомецът му се е прибрал в бараката си. Беше се замислил не за Глупи, а за известния от древността факт, че в поведението на жените няма логика, или най-малко няма онова, което мъжете смятат за логика.
Имаше намерение да постъпи в Западния технически институт, докато Бети настояваше и двамата да се запишат в университета на техния щат. Изтъкна й, че в местния университет не изучават предметите, които го интересуват, но Бети го опроверга, като проучи програмата, за да докаже, че е права. Обори го, твърдейки, че не е важно името на предмета, а кой го преподава. Спорът им стигна до задънена улица, когато тя отказа да се съгласи, понеже той не бил капацитет по въпроса.