— Струва ми се, да, сър. Може да направя възражение по-късно.
Дребният мъж на средна възраст, който говореше, явно изглеждаше смутен.
— Всеки има право да изкаже съображенията си по всяко време и по каквато и да е причина. Мнението му ще бъде взето под внимание. Същевременно имате право да обжалвате и моите решения. Обаче… — Гринбърг спря и сърдечно се усмихна. — Съмнявам се дали ще има голяма полза от това. Досега съм имал късмет и решенията ми никога не са били отхвърляни.
— Моето намерение не беше да намеквам, че съдът не е надлежно… — сковано започна да му обяснява човечецът.
— Естествено, естествено. Да започваме! — И Гринбърг вдигна куп книжа. — Налице е граждански иск с ищец търговската корпорация „Бон Марше“ и ответници Глупи, Джон Томас Стюарт XI… („Това име все още ме притеснява“ — прошепна тихичко Гринбърг на О’Фаръл) и Мари Брандли Стюарт, както и още един иск, от компанията Западно взаимозастрахователно дружество, застраховала „Бон Марше“. Има и трети иск със същите ответници, направен от К. Ито и неговата застрахователна компания Произшествия на Нови светове, както и четвърти иск, от кметството на Уествил, при същите ответници. Последният иск е от госпожа Изабел Донахю. Внесени са и актове за нарушения: един за приютяване на опасно животно, втори за небрежност при отглеждането на животното, трети за престъпно нехайство и четвърти за нарушаване на обществения ред.
Лицето на Джон Томас постепенно придоби бял цвят. Гринбърг забеляза това и му подхвърли:
— Не са пропуснали много, а, синко? Не унивай. Осъдените винаги получават обилна закуска.
Джон Томас измъчено се усмихна. Бети потърси под масата коляното му и го потупа окуражително.
В купа имаше още един документ. Гринбърг го премести при другите, без да го прочете на глас, та да се запише. Беше петицията на полицейския началник от името на градската управа с молба съдът да постанови унищожаването на опасното животно, известно под името Глупи и по-нататък наричано… и т.н., и т.н. Вместо да го прочете, Гринбърг погледна събралите се и кача:
— А сега, представете се. Да започнем с вас, сър.
Човекът, към когото се обърна, беше адвокатът, поставил под въпрос методите на съда. Той се представи като Алфред Шнайдър и съобщи, че представя както „Бон Марше“, така и Западното дружество. Посочи и мъжа редом с него: господин Деграс, управител на магазина.
— Така. Следващият, моля.
Гринбърг установи, че присъствуват всички страни заедно с адвокатите си. Освен него бяха изброени съдията О’Фаръл, Джон Томас, Бети, началникът на полицията Драйзър и следните лица: госпожа Донахю и адвокатът й господин Бийнфийлд, Шнайдър и Деграс като представители на „Бон Марше“, господин Ломбард, градският прокурор на Уествил, адвокатът на застрахователната компания и на господин Ито, синът на господин Ито (явил се вместо баща си), полицаите Карнес и Мендоса (като свидетели) и майката на Джон Томас заедно с господин Посъл, семейния адвокат. Гринбърг се обърна към Посъл:
— Предполагам, че се явявате като представител и на господин Стюарт.
— За бога, не! — прекъсна го Бетн. — Аз представям Джони.
Гринбърг я погледна въпросително.
— Тъкмо се канех да ви политам какво търсите тук. Имате ли адвокатски права?
— А, не. Просто съм негов съветник.
О’Фаръл се наведе към Гринбърг и прошепна:
— Това е абсурдно, господин пълномощник? Разбира се, че тя не е никакъв адвокат. Познавам девойчето. Много е мила, но да си призная, мисля, че не е съвсем с всичкия си. — И добави сурово: — Бетн, нямаш работа тук. Напусни залата и престани да ни правиш на идиоти.
— Вижте какво, господин съдия…
— Един момент, госпожице — намеси се Гринбърг. — Компетентна ли сте да действувате като съветник на господин Стюарт?
— Разбира се. Аз съм съветникът, от когото той има нужда.
— М-да. Сериозно основание, но може би недостатъчно — подхвърли Гринбърг. После се обърна към Джон Томас: — Отговаря ли казаното на истината?
— О, да, господине!
Съдията О’Фаръл прошепна: „Не прави това, синко! Ще анулират заседанието!“ Гринбърг му прошепна в отговор: „И аз се боя от такова последствие“, намръщи се, сетне попита господин Посъл: