Рарджилианецът се поклони.
— Смятам, че това е чест за мене.
— Надявам се, че ще имам удоволствието да бъдем заедно утре.
Доктор Фтамъл отново се поклони.
— Довиждане, господин секретар. На вашите услуги, господин заместник-секретар. До утре.
Двамата излязоха. Гринбърг не знаеше дали да плаче, или да се смее. Изпитваше неудобство заради цялото човечество. Медузоидът мълчаливо го наблюдаваше.
Гринбърг се усмихна с половин уста и каза:
— Докторе, има ли ругатни в рарджилианския език?
— Сър, мога да се изразявам грубо на повече от хиляда езика… Има сквернословия, от които млякото се пресича. Искате ли да ви науча на няколко?
Гринбърг се облегна назад и от сърце се разсмя.
— Докторе, вие ми харесвате. Наистина ми харесвате, и то извън взаимното ни професионално задължение да любезничим.
Устните на Фтамъл се разтегнаха в близко подобие на човешка усмивка.
— Благодаря ви, сър. Това чувство е взаимно и носи задоволство. Мога ли да ви кажа, без да се обиждате, че приемът, който получават себеподобните ми на вашата планета, понякога е такъв, че трябва да се гледа философски на него?
— Зная. Съжалявам. Повечето ми сънародници са искрено убедени, че предразсъдъците в родните им села са божия повеля. Ще ми се да беше другояче.
— Не се притеснявайте. Повярвайте ми, сър, такива убеждения се споделят навсякъде и от всички раси. Това е единственото, което ни свързва. Не изключвам събратята си. Ако знаехте езици… Всички езици съдържат портрета на служещите си с тях и на всеки език има израз, който непременно гласи: „Той е чужденец и следователно — варварин.“
— Потискащо, нали? — сухо се засмя Гринбърг.
— Потискащо ли? Защо, сър? Напротив, ужасно е смешно. Това е единствената смешка, която господ повтаря, защото хуморът й никога не остарява.
След малко медузоидът добави:
— Какво е желанието ви, сър? Ще продължим ли да обсъждаме въпроса, или вашата цел е да отложите разговора, докато се завърне… колегата ви?
Гринбърг разбираше, че рарджилианецът му казва колкото може по-учтиво, че не би могъл да действува без Кайку. Затова реши, че няма смисъл да се преструва, че не е така. Освен това беше и гладен.
— Не работихме ли достатъчно днес, докторе? Ще ми окажете ли честта да вечеряме заедно?
— С удоволствие! Но известни ли са ви особеностите на нашето меню?
— Разбира се. Не забравяйте, че прекарах няколко седмици с един от сънародниците ви. Можем да отидем в хотел „Юнивърсъл“.
— Да, разбира се — каза доктор Фтамъл без особено въодушевление.
— Но може би предпочитате друго място?
— Чувал съм за вашите заведения със забавни програми… Ако е възможно? Или пък…
„Бар-вариете ли има предвид?“ — помисли си Гринсбърг.
— Да! Ще отидем в Космическия клуб. Тяхната кухня е не по-лоша от кухнята на „Юнивърсъл“.
Тъкмо се канеха да тръгнат, когато вратата се открехна и се подаде главата на слаб мургав мъж.
— О, извинете. Мислех, че господин Кайку е тук.
Гринбърг внезапно си спомни, че Кайку бе извикал корелационен специалист.
— Момент! Вие сигурно сте доктор Сингх.
— Да.
— За съжаление господин Кайку трябваше да излезе. Аз го замествам.
Гринбърг запозна Сингх с Фтамъл и обясни за какво става дума. Доктор Сингх прегледа рарджилианските пмсаници и кимна:
— Ще отнеме известно време.
— Мога ли да ви помогна? — попита го Фтамъл.
— Няма нужда. Бележките ви са достатъчно подробни.
След това уверение Гринбърг и Фтамъл излязоха и отидоха в града.
В естрадната програма на Космическия клуб участваше жонгльор, който достави удоволствие на Фтамъл, и момичета, които пък доставиха удоволствие на Гринбърг. Докато Гринбърг изпрати Фтамъл до единия от специалните апартаменти в „Юнивърсъл“, запазени за извънземните гости на Космическия департамент, стана късно. Когато слизаше с асансьора, Гринбърг започна да се прозява, но реши, че вечерта си е струвала труда в интерес на добрите междупланетни отношения.
Макар че беше уморен, той се отби в Департамента.
По време на вечерята доктор Фтамъл неволно беше засегнал един въпрос, който според Гринбърг трябваше да стигне до Кайку. Или трябваше да се свърже със заместник-секретаря още сега, или да му остави сведението на бюрото. Рарджилианецът, извънредно доволен от номера на жонгльора, беше изразил съжалението си, че толкова скоро ще дойде краят на такива неща.
— Какво имате предвид? — попита го Гринбърг.
— Когато могъщата Земя бъде превърната в пара… — беше започнал медузоидът, но не довърши мисълта си.
Гринбърг настоя да чуе започнатото до край, но рарджилианецът твърдеше, че се е пошегувал.