Гринбърг не беше сигурен, че в това се крие нещо, но рарджилианецът обикновено не се шегуваше толкова глупаво, затова реши да уведоми шефа си колкото може по-скоро. Може би се налагаше чуждоземният кораб да бъде бомбардиран с парализиращи честоти, с осколочна бомба и доза вакуум.
На входа го спря нощният пазач.
— Господин Гринбърг, заместник-секретарят ви търси от половин час насам.
Гринбърг благодари на пазача и бързо се качи по стълбите. Завари господин Кайку наведен над бюрото, изходът на пневматичната поща бе затрупан с книжа както винаги, но заместник-секретарят не им обръщаше внимание. Вдигна очи и тихо каза:
— Добър вечер, Сергей. Виж това. — И му подаде един доклад.
Беше обработката, направена от доктор Сингх по данните, представени от Фтамъл. Гринбърг се спря на геоцентричните координати в края на листа, бързо ги пресметна наум и подхвърли:
— Повече от деветстотин светлинни години! Пък и в каква посока! Нищо чудно, че изобщо не сме се срещали. Не може да се каже, че са ни съседи, нали?
— Остави това — смъмри го Кайку. — Обърни внимание на датата. Пресметнали са кога и къде според тях ги е посетил един от нашите кораби.
Гринбърг се вгледа и усети, че косата му се изправя. Обърна се към справочното устройство и започна да набира със знаци въпроса си.
— Не си прави труда — спря го Кайку. — Паметта ти не те лъже. Второто пътуване на „Огнена диря“.
— На „Огнена диря“… — глупаво повтори Гринбърг.
— Да. Не знаехме къде е изчезнал корабът, затова нямаше как да се досетим. Но знаем точно кога е изчезнал. Времето съвпада. Много по-просто е, отколкото хипотезата на доктор Фтамъл за народите близнаци.
— Прав сте — съгласи се Гринбърг и погледна шефа си. — Значи става въпрос за Глупи.
— Да, за Глупи.
Но това не можеше да е Глупи! Глупи нямаше ръце и беше умен малко повече от пън.
— Не, не може да е Глупи, но все пак е Глупи.
ГЛАВА VII
„МАМА ЗНАЕ НАЙ-ДОБРЕ!“
Глупи не беше в цистерната. Като усети, че умората го наляга, отиде си у дома. Наложи му се да направи дупка в цистерната, за да се измъкне без затруднения, но повреди стената не повече от необходимото. Не му се щеше да се препира с Джон Томас заради такива глупави неща, не му се щеше въобще да се препира.
Няколко души вдигнаха шум, когато си тръгна, но Глупи не им обърна внимание. Внимаваше да не настъпи някого и се отнесе към чуждите действия сдържано и достойно. Дори когато го заляха с ония гадни струи, той не позволи да го поведат обратно, както го бяха отвели от голямата сграда в деня, когато излезе да се поразходи. Просто затвори очите си и двата реда ноздри, сведе глава и се затътри към къщи.
Джон Томас го пресрещна още по пътя, защото изпадналият почти в истерия началник на безопасността го бе измъкнал от къщи. Глупи спря и след като си размениха поздрави и обещания, гърбът му хлътна, за да седне Джон Томас, и продължиха заедно към къщи.
Полицейският началник Драйзър едва свързваше думите.
— Накарай тоя звяр да завие и го върни обратно! — разкрещя се той.
— Вие го накарайте — мрачно го посъветва Джони.
— Ще ти одера кожата за това! Ще… ще…
— Правя ли нещо нередно?
— Ти… Става въпрос не какво правиш, а какво не правиш! Тоя звяр избяга и…
— Но аз дори не съм бил там — напомни му Джон Томас, докато Глупи продължаваше да се тътри.
— Да, обаче… Това няма нищо общо с цялата работа! Сега звярът е на свобода и от теб зависи да съдействуваш на закона, за да затворим тая твар отново. Джон Томас Стюарт, голяма беля ще си навлечеш!
— Не знам защо си мислите така. Вие взехте Глупи от мене. Вие го осъдихте и заявихте, че вече не е моя собственост. Вие се опитахте да го убиете. Знаете, че го направихте, без да изчакате, за да видите дали правителството би ви подкрепило. Ако Глупи е мой, значи трябва да ви съдя. Ако не е мой, косъм от главата ми не може да падне, само защото се е изкатерил по гадната ви цистерна — каза Джон Томас, наведе се и погледна надолу. — Шефе, защо не се качите в колата си, вместо да тичате редом с нас? Може да настинете.
Без да му благодари, Драйзър прие този съвет и изчака шофьорът да го настигне. Докато това стана, той успя донякъде да си възвърне равновесието. Подаде се навън и извика:
— Джон Стюарт, няма да се надлъгвам с тебе. Това, което съм направил или не съм направил, няма нищо общо със случая. Гражданите са задължени при възможност да помагат на полицията. Настоявам официално, а и съм включил на запис, докато ти говоря… Настоявам да ми помогнеш, за да върна тая твар в цистерната.
Джон Томас се направи, че не го разбира.