Е, момчето се стараеше… Наистина се стараеше! Сигурно обаче баща му не беше очаквал, че майката ще се помъчи да се освободи от Глупи. Майка му сама си беше виновна — като се е омъжвала за баща му, тя е знаела, че Глупи влиза в сметката… Нали така?
Бети никога не би се отметнала.
Наистина ли?
Жените са много странни същества. Може би Джони трябваше да си живее сам с Глупи и да не рискува. Момчето стоя, потънало в размисъл, чак до здрач. Прекара времето си със звездния звяр, като го галеше. Туморите на Глупи също го безпокояха. Кожата над единия беше много изтъняла, готова да се сцепи. Джон Томас се чудеше дали не трябва да я среже. Но никой не знаеше за Глупи повече от него, а и той не знаеше какво да прави.
Отгоре на всичко, което се случи, Глупи е и болен! Не, твърде много му дойде…
Джони не отиде да вечеря. Скоро майка му се появи с поднос.
— Помислих си, че би предпочел да си хапнеш навън края Глупи — каза тя подчертано любезно.
Джони я стрелна с очи.
— О, благодаря ти, мамо, благодаря ти…
— Как е Глупи?
— Ами… според мене е добре.
— Чудесно.
Докато тя се прибираше, момчето я изпрати с поглед — лошо беше, когато майка му се ядосаше, но пък в случаите, когато на лицето и се изпишеше потайно, лукаво изражение, а се държеше мило и уж небрежно, той се изправяше на нокти. Въпреки това излапа чудесната вечеря, понеже не беше ял от сутринта. Половин час по-късно майка му отново дойде и каза:
— Свърши ли, миличък?
— О, да, Благодаря, много беше вкусно.
— Радвам се, миличък. Ще донесеш ли подноса? Изобщо ела, в осем часа ще ни посети някой си господин Пъркинс, идва при тебе.
— Господин Пъркинс ли? Кой е той?
Но вратата зад гърба на майка му вече се затваряше. Завари майка си да си почива на долния етаж, плетеше чорапи. Тя му се усмихна и каза:
— Е, добре ли сме вече?
— Добре. Кажи, мамо, кой е този господин Пъркинс? Защо иска да ме види?
— Обади се днес следобед, за да уговори времето на срещата. Казах му да дойде в осем.
— Но не обясни ли какво иска?
— Е, може би обясни, но според мама най-добре е самият Пъркинс да ти го съобщи.
— За Глупи ли става дума?
— Не подлагай мама на кръстосан разпит. Много скоро ще разбереш.
— Ама виж какво, аз…
— Нали нямаш нищо против, ако не говорим повече за това? Събуй си единия крак, милнчък. Искам да премеря стъпалото.
Озадачен, Джон взе да си сваля обувката, но изведнъж спря.
— Мамо, стига вече си ми плела чорапи.
— Защо, миличък? Мама се грижи за тебе с удоволствие.
— Да, обаче… Не обичам плетени на ръка чорапи. Набират се на стъпалата. Неведнъж съм ти го показвал!
— Стига глупости. Не е възможно меката вълна да ти пречи. Само си помисли колко би плащал за ръчно оплетени чорапи от истинска вълна, ако си ги купуваше! Друго момче би благодарило.
— Но на мене не ми харесват, казах ти!
Майка му въздъхна.
— Понякога, милнчък, се чудя какво да те правя, наистина се чудя. — Тя сгъна плетката и я остави настрани. — Иди си измий ръцете… И лицето си измий, вчеши си и косата. Господин Пъркиис ще бъде тук всеки миг.
— Чакай, този господин Пъркинс…
— Побързай, миличък. Не карай мама да се притеснява.
Господин Пъркинс се оказа приятен човек. Хареса се на Джон Томас независимо от опасенията му. След размяната на безсмислени любезности и кафе, поднесено според ритуала на гостоприемството, гостенинът изложи въпроса си.
Беше представител на лабораторията за екзотични животни към Природонаучния музей. Понеже снимката на Глупи се беше появила в новините заради делото, музеят обърнал внимание на звяра и сега предлагаха да го купят.
— Учудих се — добави Пъркинс, — защото, като прегледах архива, открих, че това не е първият случай, когато музеят е правил опит да купи въпросния екземпляр… Май от дядо ви. Името е същото като вашето, съвпада и по време. Значи вие наистина сте роднина и на…
— Да, това е пра-пра-прадядо ми — побърза да го прекъсне Джони. — А са се опитали да купят Глупи вероятно от дядо ми. Но Глупи никога не е бил за продан и сега не е!
Майката на Джони вдигна очи от плетката и каза:
— Бъди разумен, миличък. Положението ти не позволява да заемаш такава позиция.
Джон Томас не беше склонен да отстъпи. Господин Пъркинс приятелски се усмихна и продължи:
— Разбирам добре чувствата ви, господин Стюарт. Но правният ни отдел проучи въпроса преди моето идване тук и аз съм запознат с настоящите ви затруднения. Повярвайте ми, не съм дошъл, за да влоша нещата. Намерили сме решение, което ще защити вашия питомец и ще ви спести неприятностите.