— Джон Томас, няма да ти позволя… Ти… ти…
— По-добре не казвай нищо, мамо — прекъсна я със заплашителен глас момчето. — Знаеш какво би си помислил татко.
Господин Пъркинс шумно се изкашля.
— Възнамерявам да впиша фактическата сума според договарянето. А сега да тръгвам. Съдията О’Фаръл ми каза, че си ляга в десет часа. Госпожо Стюарт, смятам, че моето предложение задължава музея. Господин Стюарт, оставям ви да се разберете с майка си както намерите за добре. Лека нощ и на двама ви!
Пъркинс пъхна договора в джоба си и бързо напусна стаята.
Един час по-късно момчето и майка му все така седяха и се гледаха уморено и сърдито от двата края на всекидневната. Джони с усилие си внуши, че майка му може да вземе парите, стига да не искат от него да ги докосва. Каза си, че се е съгласил на това в замяна на позволението да приеме службата при Глупи.
Но майка му поклати глава.
— Дума да не става! И бездруго ти предстоеше колеж. Не би могъл да вземеш звяра със себе си. Не си имал причини да смяташ, че ще продължиш да го гледаш.
— Ами… Мислех си, че ти ще се грижиш за него, нали беше обещала? Нали татко… И щях да виждам Глупи по празниците.
— Не намесвай баща си! Най-добре още сега да ти кажа, че отдавна реших, щом дойде времето да отидеш да учиш, тая къща да престане да бъде зоологическа градина. Историята, която се забърка напоследък, само ускори нещата с няколко дни.
Джони я гледаше втренчено, загубил дар слово. След малко тя се приближи и сложи ръка на рамото му.
— Джони… Мили Джони…
— Моля?
— Погледни ме, миличък. Казахме си някои горчиви истини и аз съжалявам, че се стигна дотам… Сигурна съм, че и ти говореше в яда си. Но мама ти мисли доброто, нали знаеш това? Нали?
— Сигурно.
— Мама винаги мисли само за това: какво е най-доброто за нейното голямо момче. Ти си млад, а когато човек е млад, някои маловажни неща му се виждат важни. Но когато пораснеш, ще разбереш, че мама е знаела най-добре. Разбираш ли?
— Да… Мамо, а тази служба… Бих могъл поне…
— Моля те, миличък. Мама има ужасно главоболие. Нека не говорим повече за това. Лягай да се наспиш, а утре всичко ще ти изглежда по-друго. — Тя го потупа по бузата, наведе се и го целуна, — Лека нощ, миличък.
— Лека нощ.
Джони остана там дълго след като майка му се качи в спалнята си, като се мъчеше да измисли нещо. Знаеше, че трябва да се радва. Беше спасил Глупи, нали?
Но не се радваше. Чувствуваше се като животно, което е отхапало крака си, за да се отскубне от капана… Чувствуваше се съсипан, нещастен и не изпитваше облекчение.
Накрая стана, излезе и отиде да види Глупи.
ГЛАВА VIII
ДА ПОСТЪПИШ ПРЕДВИДЛИВО
Джон Томас не стоя дълго при Глупи, понеже мисълта да му каже истината му се видя непоносима, а нямаше за какво друго да говори. Глупи долови притеснението му и взе да го разпитва. Най-после Джон Томас събра сили и рече:
— Нищо не се е случило, нали ти казах! Млъквай и заспивай. И гледай да не излезеш от двора, че ще ти счупя главата!
— Добре, Джони. И без това навън не ми харесва. Хората правят странни работи.
— Помни какво казваш и вече не го прави.
— Няма, Джони. Честен кръст!
Джон Томас се прибра и си легна, но не можа да заспи. След малко стана, облече някаква дреха и се качи на тавана. Къщата беше много стара и имаше истинска мансарда, до която се стигаше по дървена стълба през отвор в килера на горния коридор. Махнали някогашното истинско стълбище, когато направили на покрива площадка за кацане, понеже трябвало да се намери място за помощен асансьор до етажа.
Таванът обаче си стоеше и Джон Томас можеше да се уедини само там. Майка му понякога „разтребваше“ стаята му долу, макар че това бе негово задължение (пък и желание). А когато майка му разтребваше, можеше да се случи какво ли не. Изчезваха книжа, повреждаха се или пък биваха прочетени, понеже майка му смяташе, че между деца и родители не трябва да има тайни.
Така че онова, което Джони държеше да запази за себе си, се намираше на тавана. Майка му никога не се качваше там — от стълбата й се виеше свят. На тавана Джони разполагаше с малка и много мръсна стая, където почти нямаше въздух, и момчето я „използуваше за склад“. А всъщност стаичката му служеше за какво ли не: преди няколко години отглеждаше в нея змии, пак там си държеше колекцията от ония книги, на които всяко момче попада, но не ги обсъжда с родителите си. Вътре имаше дори видеофон — дериват от апарата в спалнята му. Видеофонът беше практически резултат от гимназиалния курс по физика и Джони наистина бе хвърлил много труд, за да го свърже, понеже се наложи да го сглобява, когато майка му не си е у дома, и то така, че тя да не забележи, а освен това работата трябваше да бъде свършена по такъв начин, че да не бъдат събудени подозренията на техниците от видеофонната компания.